„Времената“ винаги са революционни. Революцията е като пожар, постоянно тлеещ точно под повърхността на земята. В повечето време не се вижда. От време на време изригва на повърхността и оформя революционни изблици. А понякога изригва на много места наведнъж, които се свързват помежду си и оформят помитащ революционен смерч. После всичко угасва – но само на повърхността.” Това казва Евгений Дайнов в книгата си „Записки по революцията. В България и другаде”. В нея той разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

През май „Записки по революцията. В България и другаде“ е книга на месеца. Може да се намери в нашия сайт с 40% намаление! 

Избрали сме кратък, но интересн откъс от солидното томче:

„Във връзка с Вашето кандидатстване – пишеха от Кеймбридж – Ви желаем успешна кариера в Оксфорд“. Няма „благодаря”, няма „искрено Ваш” и пр. глезотии.

Голяма работа! Дни след това получих писмо, че в Оксфорд ме канят на интервю в три колежа. Минал бях първата цедка. Метнах се дотам с влака и прекарах едно денонощие в интервюта. Мястото много, ама наистина много, ми хареса. Не бях виждал толкова архитектура накуп… След интервютата получих писмо, че са ме приели в Corpus Christi College под условие – отлични оценки на матурите. Е, взех ги и тях и… започнах да се фукам, че наесен съм в Оксфорд.

Изфуках се и на разпивка в мазето на посолството на НРБ, организирана от комсомолската организация. Вместо очакваната реакция на възторг, примесена с лека завист, се натъкнах на нещо напълно неразбираемо:

– Оксфорд? Ти наистина си луд… – ревнаха всички в един глас.

– Защо, бе, к`во?

– Всички отиваме да учим в Москва и Ленинград, не разбираш ли?

Не разбирах. Затова ми обясниха, все едно още бях в групата на дебилите в училище „Форест хил”:

– Само с Москва или Ленинград можеш да измиеш петното от биографията си.

– Какво петно? – съвсем се обърках. Какво толкова съм направил, без да разбера?

– Че си бил на Запад, бе, наистина ли си толкова улав, на какъвто се правиш?

Разговорът продължи в същия сюрреалистичен дух още известно време, докато с мъка схванах неговата същина. За пестене на време и по-голяма прeгледност ще го резюмирам така:

Според ценностната система на НРБ да си живял на Запад, дори без да си бягал, а да си бил пратен от самото НРБ, е петно в биографията.

И един от начините да махнеш това петно е, когато дойде време да отиваш в университет, той да е в Москва или Ленинград – „сърцето на социалистическата система”, както ми обясниха комсомолците. Даже София не върши работа в случая.

– Добре де – питах, – ами ако отида в Оксфорд?

– Петното става неизтриваемо за цял живот…

– Какво значи това?

– Няма да имаш работа.

– Ама нали при социализма всички работят?

– Да, ама ще работиш като даскал в някое село…

– Че какво му е лошото?

Наистина много обичах село Миндя например. И освен това се бях нагълтал с руска литературна класика достатъчно, та да знам, че всички достойни хора са или селски даскали, или селски доктори.

– В ПРОВИНЦИЯТА е! В София няма да ти дадат работа…

Голям праз, казах си, намерили с какво да ме плашат… Това с „провинцията” тогава изобщо не го разбирах. И Ерик Клeптън, и Джон Ленън, да не говорим за Джими Хендрикс – все бяха от провинцията…

Това е положението, любезни читателю, с мита „Децата на комунистите се изучаваха на Запад”. Този мит – доста траен, впрочем – и днес се разпространява от завистливи хора, изживяващи себе си като провалени, бедни и онеправдани заради „децата на комунистите”.

Истината е онова, което описвам: никой освен мен не остана да следва в Англия. „Децата на комунистите”, стиснали в потните си ръчички препоръки от Комсомола, до един отърчаха да учат в Москва, за да изтрият срама от челото… И после да не работят в „провинцията”. На Запад останах само аз, лудият…

Евгений Дайнов посвети две години, за да напише биографията на Кльощавия Бял херцог. „Елегия за Дейви Боуи” е музикална книга, но тя не се различава съществено от предишните книги на политолога. Разказва за революционния печат, който Боуи оставя в музиката и попкултурата. Но описва и социалното въздействие на албумите му, философските течения, които задава.

През януари „Елегия за Дейвид Боуи“ е книга на месеца. Може да се намери в нашия сайт с 40% намаление! 

Предлагаме ви откъс от интересното четиво:

Въведение

Преди доста време написах книга за рокендрола, в която се опитах да подредя в някаква система различните стилове, групи и композитори. Осъзнах – и обявих това в текста, – че няма как в книгата да се занимая с The Beatles. „Четворката от Ливърпул” са просто отделна вселена, която не се побира в останалото.

Най-продаваният и най-почитаният в Англия композитор след „битълсите” е Дейвид Боуи. Известен в България предимно със закачливия саундтрак към филма „Абсолютни начинаещи” – ще рече, неизвестен за световната култура, Боуи има значимостта на The Beatles. Но е още по-странен, непредсказуем, изненадващ, дълбок и влиятелен.

Затова да пишеш за Дейвид Боуи е уникално трудна задача. За кого точно пишеш? За онзи ученик на име Дейвид Джоунс, въоръжен с играчка-саксофон, който възкликва „Чух гласа на Бог!”, когато за пръв път чува парчето „Tutti Frutti” на Литъл Ричард? Или за преименувания Дейвид Боуи (самонарекал се „Момчето от Лондон”), който в средата на 60-те години твърди, че никога няма да има нещо общо с рокендрола, защото иска да се занимава със сериозна музика и изкуство? За хипито Боуи, постепенно придобил слава в лондонските авангардни среди, или за онзи Боуи, който твърди, че хипитата са най-скучните хора на света?

За кого да пишем, след като в първите десетилетия на своята световна известност Боуи просто не съществува, защото се преражда последователно в Майор Том, Човекът-Който-Продаде–Света, Зиги Стардъст от Марс, Аладин Сейн, Човекът-Който-Падна-на-Земята, Кльощавия Бял херцог, Дамата, Землянина?

Да пишем за най-голямата сценична звезда в десетилетията след The Beatles, или да се занимаваме с човека, който на върха на славата си твърди, че най-тъпото нещо, което може да си представи, е да се изправи на сцена пред 18 хиляди души и да си мисли, че е някой? Впоследствие същият този човек, вече поставил началото на „глам” и „арт” рока разработва големите музикални форми, с които посрещнахме ХХІ век – „амбиент”, „чилаут”, „индъстриал”, „техно”, „хаус”, „денс”, „фюжън”.

Как да пишеш за мъжа, който в средата на 70-те твърди, че Хитлер е най-великата рок звезда и че на Англия й е нужен диктатор (в лицето на самия Боуи, разбира се), и който само 15 години по-късно се жени за африканката Иман? А междувременно се оказва първият рок кумир, който публично признава, че е бисексуален, и че в началните 25 години от своята полова зрялост забива своето „бяло копие на любовта” във всички тела наоколо, независимо от техния пол…

Единственият начин да се справим със задачата е да схванем Боуи такъв, какъвто всъщност е: артист от ХХІ век, озовал се на Земята в разгара на ХХ век и поставил под въпрос всичко, в което земните жители по онова време вярват.

Резултатът? Чуйте, каква музика слушате в любимите си барове; вижте, с какво се обличате, когато решите да се издокарате; вгледайте се в хората, които бродят по улиците на големите модерни градове. Там е резултатът, ние живеем в него…

Вярваме, че е много важно как човек посреща новата година. Къде и с кого е около себе си, ако щете дори – с какви дрехи е. Същото важи в пълна сила и за книгите. Не, не искаме да сме суеверни, просто мислим, че ако откриете 2015-а с някоя от тези книги, годината ще е страхотна! Несъмнено ще имате цели девет живота, ще бъдете велик пророк в обърканото време, в което живеем, и ще обиколите половин свят! Или поне ние това ви желаем. 😉

„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ от Джон Бемелманс Марсиано

Какво може да се роди от „най-любопитната, най-чудатата и най-подлата фамилия, опетнявала някога тази земя”? Нищо по-различно от най-лошото момче на света.

Александър Баденфийлд е проклет да умре млад по особено зловещ и поетичен начин. Затова измисля да вземе деветте живота на котката си. Получава ги и се впуска в шеметното забавление да ги профука по най-интересните възможни начини. Авторът Джон Бемелманс Марсиано майсторски превежда читателите през невероятните и доста подли хрумвания и постъпки на малкия Баденфийлд. А прочутата илюстраторка Софи Блекол облича историята в изумителни рисунки.

 

„Елегия за Дейвид Боуи“ от Евгений Дайнов 

Известният политолог Евгени Дайнов разказва за любимия си изпълнител и неговата музика, като всъщност разкрива промените в света през последните близо 70 години. Годините, през които Дейвид Боуи претворява музиката, налага нови стилове, но и предвещава световни събития, които се случват години по-късно, като терористичните атаки на 11 септември 2001-ва, ужасните събития в затвора Гуантанамо, американските войници, гаврещи се със заподозрени, талибаните, взривяващи западните военни и т.н. Според Дайнов обаче Дейвид Боуи е предвестник и на философски течения.

Боуи започва като хипи и продължава като безмилостен анализатор на „системата”. По-късно, когато долавя постмодерното пропукване на света, предлага на публиката възможността да си конструира различни свои светове от парчетата на разпадащата се реалност. В крайна сметка обаче системата побеждава – успява да подчини разпада на себе си, превръщайки го в калейдоскоп от лъскави парченца риалити. Потъналите в това риалити хора напускат територията на човешкото и отварят вратите към онова, за което властта винаги е мечтала – връщане на простите отношения господар-слуга, характерни за Средновековието”.

 

„Избраните творби на Т. В. Спивет“ от Рийф Ларсън 

Престижният американски институт „Смитсониън” връчва годишната си награда „Беърд” на Т. В. Спивет за прецизните му ентомоложки илюстрации. Никой от комисията учени обаче не подозира, че техният лауреат е 12-годишно момче, което живее в малко ранчо в Средния Запад. Малкият герой на Рийф Ларсън пъха в чантата най-големите си съкровища: компас, секстант, теодолит, лупа и стара семейна снимка, плюс няколко моркова, и тайно от родителите си потегля към Вашингтон, за да вземе наградата си. „Избраните творби на Т. В. Спивет” е дебютния роман на Ларсън.

След монотонния живот във фермата, където Т. В. Спивет е свикнал да възприема всичко в обем и цвят, звук и движение, вкус и мирис, той се озовава в света, който познаваме – пълен със сателити, риалити програми, реклами и интернет. И все пак за момчето пътуването му е по-скоро приближаване към корените му.