Днес празнуваме рождения ден на най-известната американска писателка за деца Бевърли Клиъри, родена през 1916 година. Тя има над тридесет романа за деца и юноши, преведени на повече от петнадесет езика. Носител е на множество призове – наградата на Американската библиотечна организация й е връчена за цялостен принос към детската литература. 

На 12 април, в нейна чест, се отбелязва и D.E.A.R. Day (Drop Everything and Read – „Остави всичко друго и чети”). Затова плюс Великден, днес празниците стават три! 

По случай рождения й ден събрахме различни въпроси към мис Клиъри от интервюта. Вижте какво казва тя: 

Какво ви вдъхнови да създадете герои като Рамона и Бийзъс? Имали ли сте брат или сестра, или приятел, с когото сте били в такива отношения?
Бийзъс, Рамона и Хенри, пък и всички останали мои герои, са като децата, с които израснах. В семейната ни ферма в Ямшил, Орегон, бях много самотна. Щом се преместихме в Портланд обаче, изведнъж се появиха купища деца и беше прекрасно. Улицата, на която живеех, приличаше на улица „Кликитат” от книгите ми. Из квартала имаше няколко момчета като Хенри, а кучета като Рибси можеха да се видят на всеки ъгъл…

Рамона, от своя страна, не беше плануван герой. Докато пишех „Хенри Хъгинс”, се замислих как всички хлапета са на еднаква възраст. Реших, че трябва да добавя още някого и докато обмислях варианта за малка сестра, чух да викат съседката ми Рамона. И така се роди малката сестра на Бийзъс. Рамона Куимби продължи да се появява и в следващите книги и да расте. Не възнамерявах да пиша толкова много за нея, но се получи така. Тя присъстваше в различните истории, а аз трупах още и още идеи за нея.

А как създадохте нейна собствена книга?
О, изключително хаотично. Аз по принцип не започвам книга от началото, а с различни хрумки, които записвам. Понякога се връщам назад и измислям как героят е стигнал до въпросната случка. В „Рамона и баща й” първо написах края. Всъщност трябваше да предам коледен разказ за едно женско списание. Щом го завърших, почнах да мисля как ли Рамона се е озовала тук и след публикуването на историята я доразвих. Така че в случая започнах книгата с последната глава. Разбира се, това е точно обратното на всичко, което хората учат за писането. Но аз не вярвам в успеха на предварителния сюжет, защото ако очертаеш цялото действие, се получава скучно. Просто пиша. Даже повече се забавлявам да развивам историята, отколкото да пиша.

Мисля как неопитните автори понякога са толкова впечатлени от това, което са създали, че не успяват да го погледнат обективно. Аз не бих искала да видя публикувано нищо мое в първоначалния му вид, защото то търпи много промени след това. Измислям до момента, в който нещо в мен просветне и знам, че нещата са готови. Просто усещам, когато се е получило. Първата ми редакторка казваше, че съм интуитивен автор. Не бях мислила за себе си така, но предполагам, е била права.

Между написването на „Бийзъс и Рамона” и продължението й „Рамона Белята” има цели тринадесет години. Какво ви накара да преразгледате историята на малката сестра Куимби?
Просто не спирах да мисля за нея. Рамона се навърташе около кучето Рибси и в някои от историите с Хенри Хъгинс и приятелите му, а и редакторката ми искаше книга за нея от години. Само че Рамона трябваше да е в детската градина, а аз не съм ходила на такава и не знаех нищо за живота там. Когато записах собствените си деца на забавачка, се почувствах достатъчно уверена. Моментът беше идеален и го направих.

Какво обичате в работата си като писател?
Харесва ми да работя у дома, а също да съм сама. Мисля, че ако не се наслаждавам на писането, не мога да очаквам някой да чете книгите ми. Затова, ако усетя как нещо не върви, просто го оставям.

В училище сте учили творческо писане…
О, за Бога, не. Не съм учила как да пиша, докато станах 8. клас и училищната система в Портланд се смени. Тогава дойдоха няколко млади учители, които бяха далеч по-креативни от предишните. Понякога се изненадвам как изобщо съм създала нещо. Винаги ни караха да правим нещата по план, но новите учители насърчиха креативността ни. Училищната библиотекарка пък проявяваше специален интерес към мен. Окуражаваше ме, казваше, че някой ден трябва да стана детска писателка. Изглеждаше й добра идея.

Имахме и специален час, в който разигравахме пиеси. Трябваше да стоим на сцената и да шепнем, но така, че учителката все пак да ни чува от другия край на залата. Иска ми се днес да правеха повече такива неща. Забелязвам, че дори собствените ми внуци не говорят съвсем правилно, не довършват изреченията си.

Как пишете? Има ли определено време на деня, когато се справяте най-добре?
Обичам да пиша сутрин, докато пека хляб. Така съм свикнала – да пека хляб по време на работа. Омесвам тестото и сядам да пиша. След малко то вече е бухнало, аз пак го омесвам и продължавам с писането. Щом бухне отново, го слагам във фурната. Скоро замирисва на домашно приготвен хляб. Котката ми често негодува срещу дългите часове, които прекарвам над пишещата машина. Често идва при мен и сяда на клавишите, за да ме спре.

Как да отпразнувате D.E.A.R. Day, научете в статия в „Аз чета”. Но не ходете в Американския център, защото заради Великден тази година всеки ще чете у дома си!