Какво се случва, когато един брутално откровен читател срещне болезнено искрена история като „Далеч от светлината“? Поканихме Деси Велинова да ни сподели впечатленията си от този книжен „сблъсък“. 🙂 Тя е безкомпромисна в литературния си вкус и не прощава на авторите, които не харесва, но пък е най-вярната и смела защитничка на онези, които са я впечатлили. Вижте дебютния роман на М. О. Уолш през нейните очи в рубриката ни „Читателят“.
Какво те привлече към творбата на М. О. Уолш?
Преди доста време видях книгата в Goodreads, където някой си я беше отбелязал за четене. Мен ме привлякоха семплата бяла корица и любопитното заглавие. Оттогава доста книги изчетох, но не забравих за „Далеч от светлината“. После видях българското издание в книжарницата и знаех, че трябва да го притежавам.
Безименният разказвач в „Далеч от светлината“ е доста противоречив образ. По какъв начин те провокира историята му?
Все си мисля, че това не е неговата история, а историята на Линди, видяна през неговите очи. Пък и той е противоречив, защото е истински и не крие нито лошото, нито хубавото у себе си. И точно затова ми хареса толкова – обичам разказвачи, които са готови да оголят същността си до кокал в името на това, да разкажат историята такава, каквато е. По-автентични усещам героите, когато не романтизират нито себе си, нито останалите.
Любов или фикс-идея тласка героя да разреши загадката с изнасилването на Линди?
Смятам, че причината се крие повече в нуждата му да разбере истината, отколкото в несподелена любов или странно обсебване. За да може да продължи с живота си и да си позволи да бъде щастлив, без да се чувства виновен за това. Може и да не съм права, разбира се, но съм склонна да си мисля, че мотивите му са най-вече егоистични. Самият той на няколко места признава, че не е най-примерният човек на света.
Кого заподозря ти? Защо?
С риск да прозвуча ужасяващо отегчително – нямах никакви подозрения. Не защото романът не е увлекателен или няма съспенс, който да те кара да отгръщаш страниците с вълнение. Въпреки че не е най-напрегнатото четиво, със сигурност ми беше любопитно кой е извършителят. Нарочно се въздържах от всякакви предположения, защото усещането ми беше, че не това е най-важното в историята, че разказвачът не иска да наблегне на загадката. А и на мен самата като читател винаги ми е било най-интересно не защо, а как – в случая как се стича животът на засегнатите след инцидента. И в това отношение Уолш успя да ме спечели.
А има ли нещо, което не ти допадна в романа? Сподели смело! 🙂
За мен едно от най-важните неща в романите, които чета, е финалът – и наистина, той е най-определящ за крайното ми впечатление. Случвало ми се е да остана с положително мнение за книга, която не ми е била особено интересна само защото финалът е бил запомнящ се. В случая с „Далеч от светлината“ беше обратното – с изключителен интерес четох първите 2/3 и на финала нещо тотално се обърка. Като че ли ми липсваше реалистична, смазваща развръзка, за сметка на тази, която получих – сладка и с надежда. Обичам трагични финали, признавам.
Любим цитат от книгата?
Всъщност доста си подчертавах. Не използвах книгоразделител, а молив, с който си отбелязвах всичко, което ми допадне или по някакъв начин ми направи впечатление. Ако все пак държите да знаете:
Нали разбирате – още като деца сме пуснали хартиените си лодки по течението. И сега ги гледаме как плуват.
Тогава той беше просто едно любопитно момче, с истински талант, и единствената му грешка беше, че го изразяваше.
Не знам – рекох. – Всичко това, предполагам. Но мисля, че всъщност бих искал да не се трябва да правя нищо. Искам просто да си стоя там и да я гледам, може би да я гледам как се смее. Може би тя ще ми каже нещо смешно.“ „Окей – каза Бари. – И после какво? Имам предвид, това е за начало, какво идва след това?“ „Не знам – отвърнах. – Може би след това тя ще ми каже нещо тъжно.
Накрая – на кои читатели би препоръчала „Далеч от светлината“?
На кои? Не знам. На хора със сърца и склонност към брутална откровеност.
Ако и вие искате да попълните въпросника ни, не се колебайте да се свържете с нас!