С ваша помощ извадихме 13 любими цитата от романа на Андрю Портър „Между дните„.

Книгата ще се хареса на всички, които си падат по семейните драми. Разказан с изключителна проницателност, това е роман за капризите на любовта, за предателството и прошката, за бягството от дома и миналото и за надеждата, която остава накрая.

А и само през август „Между дните“ е книга на месеца и е намалена с 40%! 

1. Тя се вглежда в очите му и въздиша. В определен сми­съл все още се чувства виновна, че го остави тук да се оп­равя сам с родителите им, че не беше до него, когато всич­ко се срути. Ричард беше този, който трябваше да се бори с кризата след това, да изтърпи скандалите, съдебните про­цедури и разпределянето на вещите. Ричард беше този, който й се обади в онази неделна вечер в края на октомври да й съобщи новината, оставяйки загадъчна гласова поща на телефона й: „Третата световна война започна, Кло. Се­риозно. На домашния фронт нещата вървят зле. Обади ми се веднага“.

2. Тед не му каза, но Елсън добре знаеше, че вече не се интересуват от неговата естетика. Усещаха, че е отишъл прекалено далеч, че сградите му стават прекалено сурови и студени. Имаше и няколко оплаквания от клиенти. Един от тях, известен филмов актьор, настоял в началото Елсън да направи проекта на къщата му, но когато видя крайния продукт, заплаши фирмата със съд. Твърдеше, че сградата е довела брака му до емоционален срив, че съпругата му се разплакала, когато видяла къщата, защото не било място, където нормално човешко същество би отглеждало деца­та си.

3. Тя се усмихва свенливо.
– Изглеждаш разочарован.
– Защо трябва да съм разочарован?
– Не знам – казва тя и зарязва въпроса.
– Нека те попитам нещо, Кадънс – почва той след мал­ко. – Мислиш ли, че има полза от днешния ни сеанс?
– Да.
– Сигурна ли си?
– Да, защо? Да не би да ми казваш, че е бил безсмис­лен?
– Не. Не казвам нищо.
Тя се вглежда в него. Питърсън. Досадникът Питър­сън. Представя си какво би било да е негова съпруга, да прави любов с него. Представя си как го пита: „Харесва ли ти да те докосвам тук?“, а той отговаря: „Не знам. На теб харесва ли ти да ме докосваш там?“. На всеки въпрос ще отговаря с въпрос. Това беше Питърсън. Това беше неговият стил, неговата представа за безпристрастие.

4. Клоуи също се усмихна, каза й колко много се радва за нея, но дълбоко в себе си продължаваше да се чуди какво точно се бе случило с приятелката й; колко различна из­глеждаше сега. Всеки път, щом си отвореше устата, й се струваше, че говори зад дебела възглавница, че прикрива думите си зад евфемизми и представя всичко в позитив­на светлина. Всяко споменато нещо беше красиво, всеки човек в живота й беше прекрасен и „много мил“. След известно време Клоуи започна да се пита дали живеят на една планета. Искаше да й припомни нещата, които бя­ха правили заедно: как след седмия час се промъкваха зад физкултурния салон, за да се надрусат, как веднъж открад­наха колата на баща й и се понесоха с бясна скорост по пътищата с няколко момчета от „Монтроуз“, как крадяха гримове от щанда на „Ланком“ от „Марси“. Интересно й беше дали Симон си спомня всичко това, дали си мисли от време на време за тези дни, или ги е натикала дълбоко в съзнанието си наред с много други неща.

5. – Остави ги да полудуват – каза той. – Още са млади.
– Опасно е с тези мълнии – отговаря тя.
Но д-р Майкълсън поклаща глава и се смее:
– Ти не си ли плувала в дъжда? – пита я той и потупва ръката й. – Добре знам, че си правила такива неща.
Жена му го поглежда, но не отговаря.

6. После, когато салонът се изпразваше, Раджа я завеж­даше в една от задните стаи – голямо прашно помещение с рафтове, побрали цялата филмотека на Стратъм, посочва­ше й филм след филм и й обясняваше защо всеки от тях е толкова специален или как е повлиял този или онзи върху живота му. После я молеше да си избере един.
– Няма ли да си навлечеш неприятности? – го бе попи­тала първия път.
Но той се бе усмихнал и бе поклатил глава.
– Имам ключ – бе потупал джоба си той, после се бе огледал. – Е, казвай, кой да бъде?

7. В онзи период Клоуи разговаряше с брат си три или четири пъти в седмицата. Той беше нейната връзка с нор­малния свят. „Хората тук са толкова слабоумни! Сериозно. Ако взема да ти разказвам какви тъпаци са, няма да ми повярваш.“ Ричард се смееше, понякога я утешаваше и й съчувстваше, друг път й даваше съвети, уверявайки я, че всичко ще се оправи, но Клоуи се съмняваше.
По онова време единственото й спасение беше учене­то и тя потъна в учебниците с подновено усърдие и енер­гия.

8. – Хората са слаби – каза й накрая. – Колкото повече раста, толкова по-ясно го осъзнавам.

9. Той се опитва да си спомни кога за последно бе изпитал към Кадънс онази страст, която навремето го караше да спре асансьора между етажите, да я обладае на задната седалка на колата или в тоалетната на ресторанта; страст, заради която бе прекъсвал работни срещи, бе се връщал по-рано от работа или изобщо не бе ходил, преструвайки се на болен. Как е възможно, мисли си той, жената срещу него да е същата, с която бе правил любов с часове и на която се бе обаждал по три-четири пъти на ден, за да може да избута някак работата? Същата, заради която веднъж хвана самолета за Амстердам ей така, просто защото тя беше там и му липсваше? Какво се бе променило оттогава, коя бе причината двамата да не могат да останат повече от минута в една и съща стая, без да се скарат?

10. В един момент щеше да му се наложи да признае пред света какъв е. Да признае и пред себе си, че иска да каже нещо на хората и иска те да го чуят. Дълго време неговата мантра беше „не ми пука“. Тази фраза го характеризираше като личност, позволяваше му да работи в кафене „Бразилия“ срещу минимално заплащане, да излиза с момчета, в които не беше влюбен, и да прахосва вечерите си на места като къщата на Бето. В много отношения щеше да му е по-лесно да продължи да живее както досега, да се разпилява всяка вечер в алкохолна мъгла и наркотици, да прекарва нощите си на поляните пред чуждите къщи, да пише просто за удоволствие, за запълване на времето, да казва на хората, че е Ричард Хардинг, завършил университет, но без работа и без перспектива. Естествено, не можеше да я кара така цял живот, но можеше да продължи поне през следващите няколко години. Междувременно щеше да се наслаждава на утехата от „не ми пука“ и на естетическата свобода, присъща за живота, изпълнен с невъздържаност от всякакъв род.

11. Възможно ли беше единственият начин да избягаш от миналото си да е този: да изтриеш себе си, като си измислиш нова идентичност и прекъснеш всички връзки със семейството, приятелите и страната си? И колко време трябваше да продължи това? Така ли щеше да живее винаги, или накрая щеше да усети нужда да се върне?

12. Спомняше си онази вечер, когато Елсън се върна от работа и седна срещу нея в кухнята. Докато си наливаше вино, Кадънс си помисли: „Не те обичам повече. Мога честно да кажа, че не те обичам повече“.

13. Докато я прегръщаше, утешаваше и галеше, той си помисли колко странно нещо беше семейният живот, особено в съвременния свят, как семейството ти може да се разпада от една трагедия, синът ти може да те мрази, бившата ти да пуши марихуана в банята, а дъщеря ти да влезе в затвора и все пак ти да се чувстваш щастлив, че участваш във всичко това, че има хора, които се нуждаят от теб и зависят от теб, дори и да не го знаят.

Соло-закуска за агенти! Това описва известният писател Уилям Бойд в началото на романа „Соло. Джеймс Бонд се завръща„. Кримката, която издадохме преди година, разказва най-новата история на Бонд, като завърта действието между Лондон, Африка и САЩ.

Но да се върнем на хапването! Солидната закуска е емблематична за образа на английския шпионин. И в пристъп на глад ви черпим с менюто по случай 45-ия му рожден ден. Всеки може да е агент с четири бъркани яйца, пържен бекон и голяма чаша силно черно кафе!

 
Преводът е на Гриша Атанасов:

– Честит рожден ден, а?

– Откъде знаете, че имам рожден ден? – Бонд си даде сметка, че едва ли е успял да прикрие изненадата в гласа си.

– Просто предположих – отвърна тя. – Стори ми се, че празнувахте нещо снощи? Човек усеща тези неща… И аз празнувах. Ние, празнуващите, празнуваме…

Бонд докосна възела на вратовръзката си и се прокашля, докато си припомняше: вярно, снощи жената седеше през няколко маси от него.

– Да – съгласи се той малко тъжно. – Наистина е рожденият ми ден. – Опитваше се да спечели няколко секунди, докато умът му заработи. Определено тази сутрин не беше във форма. Асансьорът бучеше, спускайки се към фоайето. – А вие какво празнувахте? – попита я той и в същия миг си спомни – и двамата пиеха шампанско и едновременно вдигнаха чаши един към друг през залата.

– Четвъртата годишнина от развода си – каза тя сухо. – Превърнах го в нещо като традиция. Позволявам си коктейл, вечеря, отлежало шампанско и една нощ в апартамент в „Дорчестър”. А после му изпращам сметката…

Беше висока, стройна, в средата на трийсетте, прецени Бонд, с волево красиво лице и гъста медноруса коса, пригладена назад и падаща с извивка до раменете. Сини очи. Скандинавка? Носеше морскосин костюм – гащеризон с крещящ златен цип от врата до малко под талията. Прилепналата материя подчертаваше добре оформения бюст и Бонд позволи на плътското желание да проблесне за частица от секундата в погледа му. Тутакси зърна как нейните очи присветват в отговор: съобщението е получено. Вратите на асансьора се плъзнаха настрани с неизменното „дзън” на партерния етаж.

– Желая ви приятен ден! – сбогува се тя с бърза усмивка и закрачи през просторното фоайе.

В ресторанта Бонд поръча четири бъркани яйца с пържен бекон и зачака. Припали първата си цигара за деня и я придружи с голяма чаша силно черно кафе.

Бяха го настанили на същата маса от снощи, а тогава жената седеше вляво от него, през три маси, в ъгъла. Бонд я виждаше добре само с леко извъртане на главата. По-рано вечерта бе обърнал две сухи мартинита на екс в частното казино „Филдинг”, след като бе успял да загуби на шмен дьо фер почти сто паунда за двайсет минути. После бе поръчал бутилка „Тетанже розе” от 1960-а за акомпанимент на предястието – панирани шотландски миди със сос бьор блан. Докато надигаше чаша за себе си и мислено си пожелаваше щастлив четирийсет и пети рожден ден, бе забелязал жената да прави същия идентичен самотен тост с шампанско.

Очите им се срещнаха – Бонд сви рамене, усмихна се и вдигна чаша развеселен. Тя му отвърна с тост, след което той напълно забрави за нея. Беше си тръгнала, докато той оценяваше бутилка „Шато Батайе” от 1959-а, която бе поръчал за основното ястие – говеждо филе алангле с картофи огретен – и съответно не й обърна особено внимание, когато се плъзна покрай масата му. Само отбеляза, че беше издокарана в кремава рокля и обувки със златни токчета, които проблясваха след самоуверената й походка.

Той поръси с черен пипер бърканите си яйца. Солидната закуска беше първо основно правило за добър старт на деня. Беше казал на секретарката, че няма да идва – част от подаръка му за себе си. Не би могъл да посрещне четирийсет и петия си рожден ден нито с рутинните перспективи за работа, нито без прилична закуска. Поръча още една кана кафе – горещата течност действаше благотворно на гърлото му. Странно, че жената се оказа в асансьора, помисли си той, и още по-странно как отгатна, че има рожден ден… Интересно съвпадение. Припомни си едно от първите правила на професията: ако нещо изглежда като съвпадение, то вероятно не е. И все пак – животът беше пълен с истински случайности, каза си той, не би могло да се отрече. А и бе толкова привлекателна жена! Харесваше му как беше сресана косата й. Нагласена, но все пак изглеждаща естествено…

През юли „Соло. Джеймс Бонд се завръща“ от Уилям Бойд е нашата книга на месеца – вместо 17 лв., романът е на цена от 10.20 лв.

„Деветте живота на Александър Баденфийлд” разказва историята на 12-годишно момче, което умира цели девет пъти. „Бива ли наистина някой да е толкова лош и едновременно толкова малък?“,  пита авторът Джон Бемелманс Марсиано и отговаря с „Да” още в началото на книгата. После продължава с описание на ужасното хлапе.

Ние пък продължаваме с едно от любимите ни ревюта на романа, публикувано първо в „Аз чета“. Благодарим на Габи Кожухарова за читателския отзив!

Обикновено ми се четат десетки неща наведнъж и приключа ли с един роман, ставам разногледа, докато реша какво точно да го наследи. Е, оказа се, че съм си умирала за детска книга за смъртта, която да ме разплаче… от смях. Дами и господа, посрещнете „Деветте живота на Александър Баденфийлд“.

Александър Баденфийлд е последният представител на баснословно богата фамилия от забележителни негодници, чието изконно удоволствие е да наблюдава как другите страдат. Младият Баденфийлд е най-богатият човек на света, живее в огромен замък насред Ню Йорк, не ходи на училище и си има верен до гроб иконом, клетият Уинтърботъм, който изпълнява всяка негова прищявка. Има едно единствено нещо, което кара момчето да се мръщи, и това е семейното проклятие – заради предаващата се от поколение на поколение злоба, всеки Баденфийлд е обречен на ранна и жестока смърт. И тъй като Александър е типичен представител на рода Баденфийлд, тоест е непоправим подлец и негодник, същата съдба очаква и него.

Дванайсетгодишното симпатично изчадие инатливо се опълчва на проклятието, намирайки как да открадне деветте живота на котката си Шаденфрод. Вместо да ги цени и оползотвори пълноценно обаче, Александър ги профуква за нула време, изпробвайки най-различни начини да умре. Нещо като самоубийствен туризъм, при който всеки фатален инцидент служи за забавление. И трагедиите наистина са забавни, поне до момента, в който младият Баденфийлд не осъзнава, че се е озовал точно там, откъде е и започнал – само с едно кратко човешко съществувание под ръка.

„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ е потресаващо готина книжка, дяволита и така напоена с черен хумор, че направо мога да си представя лукавото удоволствие, с което Марсиано я е писал. Авторът прави клишетата в жанра на пух и прах и съвсем откровено си го признава на няколко места. Илюстрациите на Софи Блекол са страхотни и си мисля, че голяма част от ексцентричния чар на историята идва именно от тях. През цялото време, докато ги гледах, си представях какъв чуден филм би могъл да направи Тим Бъртън по романа.

Срамота е, че книгата е толкова кратка. Чак ми се прищя да й присадя новавивум, уникалният орган, който дарява котките с многобройните им животи, за да може историята магически да се удължи и да й се радвам още, но самият Александър Баденфийлд ми показа, че подобни експерименти не са чак толкова добра идея. В никакъв случай не пропускайте да се убедите и сами.

„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ е нашата книга на месеца – през юни може да се поръча от сайта ни с 40% намаление, само за 8.40 лв. 

„Времената“ винаги са революционни. Революцията е като пожар, постоянно тлеещ точно под повърхността на земята. В повечето време не се вижда. От време на време изригва на повърхността и оформя революционни изблици. А понякога изригва на много места наведнъж, които се свързват помежду си и оформят помитащ революционен смерч. После всичко угасва – но само на повърхността.” Това казва Евгений Дайнов в книгата си „Записки по революцията. В България и другаде”. В нея той разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

През май „Записки по революцията. В България и другаде“ е книга на месеца. Може да се намери в нашия сайт с 40% намаление! 

Избрали сме кратък, но интересн откъс от солидното томче:

„Във връзка с Вашето кандидатстване – пишеха от Кеймбридж – Ви желаем успешна кариера в Оксфорд“. Няма „благодаря”, няма „искрено Ваш” и пр. глезотии.

Голяма работа! Дни след това получих писмо, че в Оксфорд ме канят на интервю в три колежа. Минал бях първата цедка. Метнах се дотам с влака и прекарах едно денонощие в интервюта. Мястото много, ама наистина много, ми хареса. Не бях виждал толкова архитектура накуп… След интервютата получих писмо, че са ме приели в Corpus Christi College под условие – отлични оценки на матурите. Е, взех ги и тях и… започнах да се фукам, че наесен съм в Оксфорд.

Изфуках се и на разпивка в мазето на посолството на НРБ, организирана от комсомолската организация. Вместо очакваната реакция на възторг, примесена с лека завист, се натъкнах на нещо напълно неразбираемо:

– Оксфорд? Ти наистина си луд… – ревнаха всички в един глас.

– Защо, бе, к`во?

– Всички отиваме да учим в Москва и Ленинград, не разбираш ли?

Не разбирах. Затова ми обясниха, все едно още бях в групата на дебилите в училище „Форест хил”:

– Само с Москва или Ленинград можеш да измиеш петното от биографията си.

– Какво петно? – съвсем се обърках. Какво толкова съм направил, без да разбера?

– Че си бил на Запад, бе, наистина ли си толкова улав, на какъвто се правиш?

Разговорът продължи в същия сюрреалистичен дух още известно време, докато с мъка схванах неговата същина. За пестене на време и по-голяма прeгледност ще го резюмирам така:

Според ценностната система на НРБ да си живял на Запад, дори без да си бягал, а да си бил пратен от самото НРБ, е петно в биографията.

И един от начините да махнеш това петно е, когато дойде време да отиваш в университет, той да е в Москва или Ленинград – „сърцето на социалистическата система”, както ми обясниха комсомолците. Даже София не върши работа в случая.

– Добре де – питах, – ами ако отида в Оксфорд?

– Петното става неизтриваемо за цял живот…

– Какво значи това?

– Няма да имаш работа.

– Ама нали при социализма всички работят?

– Да, ама ще работиш като даскал в някое село…

– Че какво му е лошото?

Наистина много обичах село Миндя например. И освен това се бях нагълтал с руска литературна класика достатъчно, та да знам, че всички достойни хора са или селски даскали, или селски доктори.

– В ПРОВИНЦИЯТА е! В София няма да ти дадат работа…

Голям праз, казах си, намерили с какво да ме плашат… Това с „провинцията” тогава изобщо не го разбирах. И Ерик Клeптън, и Джон Ленън, да не говорим за Джими Хендрикс – все бяха от провинцията…

Това е положението, любезни читателю, с мита „Децата на комунистите се изучаваха на Запад”. Този мит – доста траен, впрочем – и днес се разпространява от завистливи хора, изживяващи себе си като провалени, бедни и онеправдани заради „децата на комунистите”.

Истината е онова, което описвам: никой освен мен не остана да следва в Англия. „Децата на комунистите”, стиснали в потните си ръчички препоръки от Комсомола, до един отърчаха да учат в Москва, за да изтрият срама от челото… И после да не работят в „провинцията”. На Запад останах само аз, лудият…

Къде: 101-ви щанд (на партера, в левия коридор), НДК

Кога: 19-24 май, 10-20 ч. (само в неделя ще си тръгнем по-рано)

Какво: всички наши книги, намалени между 10 и 70%

Друго: тази година сме подготвили няколко изненади. Без да сме многословни, разказваме за тях, а ако ви стане интересно, ни елате на гости. Ще ни познаете по хартиената украса на щанда.

Среща на сляпо с книга 
Опаковани по еднакъв начин томчета и с еднакви цени скоро ще се появят в една от кошниците на щанда ни. Ще може да изберете с кой роман да се „срещнете“ по кратко описание, което не издава сюжета, но пък поставя изисквания за търсения „партньор“ (читател).

Филми за големите
Безплатни дивидита с избрани филми ще даваме при всяка покупка на книга.

Тениски за малките 
Бели фланелки с героите на Бевърли Клиъри ще има за най-верните фенове на американската писателка. Тази година тя навърши 99 години.

Талони с намаления за сайта ни 
Промокодовете даваме при покупка над 25 лв. Всеки сам ще си пробва късмета в мелето от проценти между 25 и 50!

Онлайн базар на книгата 
Книгите ни са с панаирни отстъпки и в www.milleniumbg.eu – за всички, които не могат да дойдат в НДК.

Очакваме ви!