Знаем Ваня Хинкова от фейсбук, където е сред най-активните книжари на „Хеликон“. И със сигурност – най-активният от Русе. 😉 Всеотдайна читателка, тя обожава книгите на „Милениум“ и особено внимание отделя на YA и детските ни издания. „Изобретението на Хюго“ е сред любимите й и затова я поканихме да сподели впечатления в рубриката ни „Читателят“. Вижте романа на Брайън Селзник през цветния поглед на Ваня.

Като книжар какво мислиш за „Изобретението на Хюго”?
Съвсем отговорно и с ръка на сърцето мога да заявя, че това е една от най-стойностните детски книги, които са излизали през последните години на българския книжен пазар. Като имам предвид не само изключителната й полиграфия, но и съдържанието, и красивото послание, което носи в себе си тази магична история за сбъдването на мечтите и силата на приятелството.

Как ти се струва комбинацията между текст и рисунки в изданието, което самият автор нарича „роман в картини и думи”?
Изключително сполучлива. Самата аз винаги съм смятала, че илюстрациите в една книга са не по-малко важни от думите в нея, и то не само защото спомагат за развиване на чувството ни за естетика, но най-вече защото въображението не знае граници там, където думите безсилно трябва да спрат. Това е първата книга, в която картините не просто допълват историята на автора, а са част от самата нея и то не по-малко съществена, отколкото разказа с думи. Този оригинален похват ни дава възможност да станем част от приключението на Хюго и Изабел, да го съпреживеем така силно, сякаш самите ние сме тези, които трябва да открием тайната на автоматона и посланието, което той носи със себе си.

Научи ли повече за кино историята?
Истината е, че преди да прочета книгата на Брайън Селзник, не знаех почти нищо за това как се е зародило киното. Разбира се, историята на братя Люмиер, създателите на кинематографа, ми беше позната, както и прословутият им филм „Пристигането на влака в гара Ла Сиота“. Оттам нататък киното беше една загадка за мен, поне докъм 30-те години на XX век. В това отношение срещата с изключителната личност на Жорж Мелиес беше истинско удоволствие. Защото той е не просто първият кинорежисьор, който създава по време на кратката си, но плодотворна, кариера над 500 филма. Жорж Мелиес е човекът, който проумява, че в света на киното въображението е това, което трябва да ни води напред, и че филмите са начин да запечаташ на лента мечтите си.

На кого препоръчваш „Изобретението на Хюго”?
На всички малки и големи читатели, мечтатели, изобретатели. На всеки, който крие някаква тайна цел дълбоко в сърцето си и често се пита дали изобщо е възможно тя да бъде постигната. Искам да ви кажа от свое име и от името на Хюго: „Всичко е възможно, докато носиш вяра в себе си!“. Убедена съм в това и вие също ще се убедите, ако прочетете тази книга. Тя е пътеводител в света на мечтите, които се сбъдват само ако имаш смелостта никога да не се отказваш от тях. Препоръчвам я горещо и на всички онези, които все още не знаят, че никога не си прекалено голям, за да вярваш в чудеса! Има още →

Журналистът Светослав Тодоров взе интервю от Рут Озеки специално за българските читатели. Отговорите на канадско-американската писателка наскоро излязоха в „Лайт“. Какво споделя тя за писането, работата и други неща от живота прочетете тук.

Бях на може би седем или осем – за домашно трябваше да напишем какво най-интересно ни се е случило през лятната ваканция. Имах усещането, че нищо подобно не е станало, така че започнах да си измислям как едва не съм се удавила след плаване с кану, как смело съм се покатерила на дърво, за да спася приятел – неща, които се бяха случили на съученици. Когато предадох домашното, ме хвана невероятен срам и за няколко години не пишех нищо. Така че това, което ме провокира да пиша творчески, беше същото, което ме накара да спра за известно време.

Срещнахме Георги Вълков някога някъде. Започнахме да му даваме наши книги, а той да пише за тях в блога си „Книжен Жор„. Сега Жоро сериозно е забил нос в дебелите класики и т.нар. „вечни романи“, но не ни е забравил. В края на 2014-а обяви прабаба Джико от „Създания от време“ за любим герой на годината. Наскоро пък ни писа относно рубриката „Читателят“ – разбрахме се да сподели впечатления тъкмо за книгата на Рут Озеки. Повече тук, или другаде, все същото е:  

Как „Създания от време” попадна при теб?
Една антропоморфна персонификация на създание от време ми я подари. Но сам си я прочетох.

Какво в книгата ти хареса?
Обожавам факта, че липсва типичната клиширана тийн-любовна история, а вместо нея ни е представено какво се случва в живота на едно петнайсетгодишно момиче. С всичките тревога и тръпка, присъщи на възрастта. Наоко е любопитна, тепърва започва да осъзнава, че е част от нещо по-голямо, като с това се нарояват дузина притеснения и неудобства. Налично е едно усещане, характерно за coming-of-age романите, макар „Създания от време” да не спада към тях. Рут Озеки често обръща обектива и към семейството, което е ключово не само за движението на сюжета, но и за израстването на главната героиня. Намирам това за изключително автентично.

Кой е любимият ти герой? 
Джико! (Виж и публикацията му „Литературно соаре 2014“ – бел. ред.) Защото представя дзен-будизма като (най)релевантно(то) духовно учение във време, когато несекващият поток на информация ни залива отвсякъде, медиите крещят с включен CAPS, а хора изтрещяват наляво и надясно. И малкият храм на съсухрената, но непоклатима баба Джико, се явява като пъстроцветно растение на фона на студената, отблъскваща сивота на цивилизацията. Обичам как Рут Озеки е успяла да вплете коани във фабулата, които са поучителни, но не звучат като подхвърлени мъдрости, а са органична част от историята.

На кого препоръчваш романа?
На всички като мен, които често имат усещането, че безсмисленият шум взема по-доброто от тях. И на онези, които се вълнуват от мисълта за Изтока, особено за Япония.

С какви други книги и филми свързваш „Създания от време”?
Със „Сидхарта” на Херман Хесе, защото тя е другата книга, благодарение на която се поинтересувах от будизма. С Mr. Nobody, защото и там има времеви парадокси, а също така с Rushmore на Уес Андерсън, където главният герой ми напомня на Нао.

Ако ти пишеше дневник, как би го започнал?
Ако четете това, значи вече съм мъртъв и животът на Земята е минало…

Черпи ни с любим цитат!

Джико, планина, все същото е. Планината е висока и ще живее дълго. Джико е дребна и няма да живее още много. Това е всичко.

Прочетете ревюто на Георги за „Създания от време“ в блога „Книжен Жор“.

Ако и вие искате да попълните въпросника ни, не се колебайте да се свържете с нас (както направи Жоро)!

Поканиха Гергана Димитрова да разкаже повече за книгата си „Искам бебе. Инвитро – стъпка по стъпка“ в интервю за сп. Grazia.

Книгата излезе с логото на „Милениум“ преди няколко месеца, но вече е оценена от читатели и специалисти като особено полезна. Ето и разговора на тема асистирано зачеване:

(кликнете върху снимката за по-голям размер)

Робин Джарвис е автор на едни от най-зловещите книги, писани през последните години. „Танцуващият замък” е фентъзи-хорър трилогия, населена със странни същества, които идват от паралелен свят. Пристигат през книга и постепенно обсебват хората навсякъде. Прочитането на романите поражда доста въпроси и може би идеи за продължение. Ето какво разказа в интервю за българските читатели самият Джарвис:

Г-н Джарвис, всеки писател има любимо време и място за писане. Вие как пишете?
По някаква причина най-добре пиша нощем, затова работя до към 4-5 сутринта, като обикновено съм си пуснал и някаква подходяща музика за настроение. Имам и един фенер, който виси до мен; паленето на свещта му е част от вечерния ми ритуал преди да се гмурна в работата.

Винаги ли сте искали да бъдете писател?
Винаги съм си мислел, че ще се занимавам с някакво изкуство, понеже в училище много обичах рисуването, но не си се представях като писател. Мислех, че не съм достатъчно умен. Сега разбирам, че писането е просто рисуване с думи и точно така подхождам.

Кой е любимият ви автор на фентързи и ужаси? А любими книги от тези жанрове?
Нямам определен любим автор. Много харесвам Люси Бостън, Алън Гарнър, Кенет Греъм, М. Р. Джеймс и Толкин, все по различни причини – светостроене, атмосфера, промъкващото се напрежение или чистата радост от вълшебството на света.

Любимият ми вид книга е такава, в която да мога да избягам и която да ме накара да забравя ежедневието и натоварения живот. Това се опитвам да направя и аз като писател.

Как успяхте да изградите света на Танцуващият замък?
Светът сам ме намери! Друг път не ми се е случвало, но цялата финална сцена в първата книга ми се присъни. Беше толкова цветна и истинска, че се събудих и изтичах в кабинета си, за да я запиша. Беше толкова специфична и подробна, че изписах две страници със сюжет и герои. Присъниха ми се и имената на някои герои като Измъс, Принца на Карите и Жокея, как са облечени, какво правят и казват. Оттам дойде и плодът минчет, както и точният му вид и вкус, но сънят ми даде най-вече и името на самата книга – „Танцуващият замък“ – и защо е толкова опасна.

С обратна разработка от тази сцена открих как всички в нея са достигнали до този критичен момент, но не беше особено трудно – сънят ми беше дал достатъчно материал за работа. Беше същински дар и ей-така от нищото, но не ми се иска да се замислям откъде е дошъл този сън, защото може да разбера и отговорът да ме изплаши.

Кой е любимият ви герой от трилогията?
Ох, труден въпрос! Харесвам ги всичките по различни причини. Измъс е толкова зъл и привидно вежлив, че човек не може да не го хареса. Мартин е базиран на мой приятел, който наистина е учител по математика, така че и него много го обичам. А стражите Пунчинело ги писах с голямо удоволствие, понеже са толкова неумолимо противни и гротескни. Но може би любимият ми е Джералд, защото е една удивителна комбинация. Донякъде е базиран на единия член на истински британски актьорски дует, който беше много популярен през седемдесетте. Потърсете Хиндж и Бракет (Hinge and Bracket) в youtube и ще видите как Джералд като Ивлин свири на пиано.

Някога бихте ли живели в Муункастър?
Много бих искал да отида, но за кратко. Там всичко е по-силно – цветове, миризми, вкусове, звуци, страсти – мисля, че за повече от няколко дни би било изтощително. А и остава вечната опасност… Има още →