Какво се случва, когато един брутално откровен читател срещне болезнено искрена история като „Далеч от светлината“? Поканихме Деси Велинова да ни сподели впечатленията си от този книжен „сблъсък“. 🙂 Тя е безкомпромисна в литературния си вкус и не прощава на авторите, които не харесва, но пък е най-вярната и смела защитничка на онези, които са я впечатлили. Вижте дебютния роман на М. О. Уолш през нейните очи в рубриката ни „Читателят“.

Какво те привлече към творбата на М. О. Уолш?
Преди доста време видях книгата в Goodreads, където някой си я беше отбелязал за четене. Мен ме привлякоха семплата бяла корица и любопитното заглавие. Оттогава доста книги изчетох, но не забравих за „Далеч от светлината“. После видях българското издание в книжарницата и знаех, че трябва да го притежавам.

Безименният разказвач в „Далеч от светлината“ е доста противоречив образ. По какъв начин те провокира историята му?
Все си мисля, че това не е неговата история, а историята на Линди, видяна през неговите очи. Пък и той е противоречив, защото е истински и не крие нито лошото, нито хубавото у себе си. И точно затова ми хареса толкова – обичам разказвачи, които са готови да оголят същността си до кокал в името на това, да разкажат историята такава, каквато е. По-автентични усещам героите, когато не романтизират нито себе си, нито останалите.

Любов или фикс-идея тласка героя да разреши загадката с изнасилването на Линди?
Смятам, че причината се крие повече в нуждата му да разбере истината, отколкото в несподелена любов или странно обсебване. За да може да продължи с живота си и да си позволи да бъде щастлив, без да се чувства виновен за това. Може и да не съм права, разбира се, но съм склонна да си мисля, че мотивите му са най-вече егоистични. Самият той на няколко места признава, че не е най-примерният човек на света.

Кого заподозря ти? Защо?
С риск да прозвуча ужасяващо отегчително – нямах никакви подозрения. Не защото романът не е увлекателен или няма съспенс, който да те кара да отгръщаш страниците с вълнение. Въпреки че не е най-напрегнатото четиво, със сигурност ми беше любопитно кой е извършителят. Нарочно се въздържах от всякакви предположения, защото усещането ми беше, че не това е най-важното в историята, че разказвачът не иска да наблегне на загадката. А и на мен самата като читател винаги ми е било най-интересно не защо, а как – в случая как се стича животът на засегнатите след инцидента. И в това отношение Уолш успя да ме спечели.

Има още →

Имало едно време един Змей, който обичал да изпепелява кралства, да трупа планини от лего и… да чете. Когато не отвличал умни принцеси и не се борел с досадни юнаци, змеят пишел ревюта за книги в блога си „Книгозавър“. Разбира се, приказката е посветена на една от нашите любимки Аделина „Змей“ Генова. Змеят обича книгите на „Милениум“, а ние обичаме змейове 🙂 Ето защо поканихме Ади да ни погостува в рубриката „Читателят“, където ще си говорим за романа „Стая“ на ирландската авторка Ема Донахю.

Какво те привлече към романа на Ема Донахю?
Мога да излъжа и да кажа, че е била наивистичната корица или обещаващaтa и подклаждащa любопитството анотация. Мога, но ще излъжа.
Истината е, че в някакъв слънчев следобед попаднах в офиса на „Милениум“ и някой ми е връчи с думите „Прочети я, интересно ми е дали ще ти хареса“. И така започна пътешествието ми из Стаята.

Как ти повлия престоят в Стаята с Ма и Джак?
Повлия ми… отрезвяващо. Свободата, която имаме, не е за подценяване.

Книгата провокира ли те да научиш повече за реалните събития, вдъхновили написването й?
Книгата ми припомни скандалът, избухнал в така спокойната Австрия през 2008 година. Въпреки че по онова време медиите не бяха толкова жестоки и не търсеха жълтината във всяка новина, тогава гръмнаха заради жестокостта на случилото се. Ако правилно помня, Фрицъл беше държал дъщеря си и няколко от внуците си над 20 години. Още тогава бях ужасена как е възможно това да се случи, а „Стая“ ми го припомни съвсем отблизо – с наивитета на Джак и бепомощността на Ма.

Ще гледаш ли филма „Room“, който излиза по кината през ноември?
Честно да си призная, като човек, неглижиращ филмовата индустрия, не знаех, че ще има филм. Добре е, че ми казваш. 🙂 Ще наглеждам афиша за „Стая“.

Има още →

Знаем Ваня Хинкова от фейсбук, където е сред най-активните книжари на „Хеликон“. И със сигурност – най-активният от Русе. 😉 Всеотдайна читателка, тя обожава книгите на „Милениум“ и особено внимание отделя на YA и детските ни издания. „Изобретението на Хюго“ е сред любимите й и затова я поканихме да сподели впечатления в рубриката ни „Читателят“. Вижте романа на Брайън Селзник през цветния поглед на Ваня.

Като книжар какво мислиш за „Изобретението на Хюго”?
Съвсем отговорно и с ръка на сърцето мога да заявя, че това е една от най-стойностните детски книги, които са излизали през последните години на българския книжен пазар. Като имам предвид не само изключителната й полиграфия, но и съдържанието, и красивото послание, което носи в себе си тази магична история за сбъдването на мечтите и силата на приятелството.

Как ти се струва комбинацията между текст и рисунки в изданието, което самият автор нарича „роман в картини и думи”?
Изключително сполучлива. Самата аз винаги съм смятала, че илюстрациите в една книга са не по-малко важни от думите в нея, и то не само защото спомагат за развиване на чувството ни за естетика, но най-вече защото въображението не знае граници там, където думите безсилно трябва да спрат. Това е първата книга, в която картините не просто допълват историята на автора, а са част от самата нея и то не по-малко съществена, отколкото разказа с думи. Този оригинален похват ни дава възможност да станем част от приключението на Хюго и Изабел, да го съпреживеем така силно, сякаш самите ние сме тези, които трябва да открием тайната на автоматона и посланието, което той носи със себе си.

Научи ли повече за кино историята?
Истината е, че преди да прочета книгата на Брайън Селзник, не знаех почти нищо за това как се е зародило киното. Разбира се, историята на братя Люмиер, създателите на кинематографа, ми беше позната, както и прословутият им филм „Пристигането на влака в гара Ла Сиота“. Оттам нататък киното беше една загадка за мен, поне докъм 30-те години на XX век. В това отношение срещата с изключителната личност на Жорж Мелиес беше истинско удоволствие. Защото той е не просто първият кинорежисьор, който създава по време на кратката си, но плодотворна, кариера над 500 филма. Жорж Мелиес е човекът, който проумява, че в света на киното въображението е това, което трябва да ни води напред, и че филмите са начин да запечаташ на лента мечтите си.

На кого препоръчваш „Изобретението на Хюго”?
На всички малки и големи читатели, мечтатели, изобретатели. На всеки, който крие някаква тайна цел дълбоко в сърцето си и често се пита дали изобщо е възможно тя да бъде постигната. Искам да ви кажа от свое име и от името на Хюго: „Всичко е възможно, докато носиш вяра в себе си!“. Убедена съм в това и вие също ще се убедите, ако прочетете тази книга. Тя е пътеводител в света на мечтите, които се сбъдват само ако имаш смелостта никога да не се отказваш от тях. Препоръчвам я горещо и на всички онези, които все още не знаят, че никога не си прекалено голям, за да вярваш в чудеса! Има още →