Архив на категория: читателят

Читателят: Николета Руева за книгите на Дженифър Игън като лек срещу апатията

Share Button

Въпрос на време беше рубриката ни „Читателят“ да посрещне не друг, а самата си създателка Николета Руева. 🙂 Ники завършва специалност „Книгоиздаване“ в Софийския университет, дълги години работи като водещ редактор на издателство „Милениум“, а понастоящем е консултантка в уникалната по рода си градска библиотека „читАлнЯта“ в градинката на Народния театър. В книжните среди е добре позната с перфекционизма си, застъпничеството си за качествените издания и слабостта си към красиво илюстрираните детски книги.

Ники е редакторка на Дженифър Игън на български език и пожела да ни разкаже за творчеството на американската писателка и носителка на „Пулицър“ не единствено през очите на читател, но и на професионалист. 🙂

Ники Руева - Читателят

Снимка: Иван Шишиев

Разкажи ни за Дженифър Игън – с коя нейна книга започна да я опознаваш като авторка, какво впечатление ти направи, беше ли „любов от първо четене“?
Любов стана след трета глава. Всъщност към „Жестокото присъствие на времето” подходих хладно и безразлично, но идеите и връзките между героите бързо ме увлякоха. За първи път четях такава книга!

Какво според теб отличава Игън от други съвременни американски писатели? Първо ми се струва, че Дженифър Игън пише някак по-мъжки. Липсва сантимент в книгите й или ако има, той е по-скоро преминал в горчилка. Всичко е много стъписващо и отрезвяващо. Героите й не са образцови и влюбени, не заблуждават с добри качества, а крадат, лъжат, губят се и пак се намират. Живеят наистина.

Другото, което е специфично за Игън – всичките й персонажи са нейде по правата на вътрешната борба между себе си и света. Едни са в началото, други са до точката на пречупване, трети са я минали… Това се чете ясно в текстовете й. Накрая, разбира се, побеждава времето, но читателят е с усещането, че така е трябвало да стане и е редно.

Как протече редакторската работата по книгите на Игън? Срещна ли някакви специфични трудности със стила й на писане?
Трябваше да редактирам „Жестокото присъствие на времето”, а имах само бегъл спомен, че сме купили правата на този роман и че в него има глава, оформена като презентация на Power Point. Също, че е с „Пулицър“ и мислим как да преведем заглавието на български (в оригинал романът е озаглавен A Visit from the Goon Squad, което в буквален превод на български не би означавало нищо твърде смислено). Още с първите страници обаче ми стана ясно, че работата ще е по-скоро трудна. Вярно, че преводът на Гриша Атанасов е много добър, но Игън е написала всяка от тринайсетте глави в различен стил. Тоест, ако в едната текстът върви гладко, подредено, във висок стил, следващата може да е изпъстрена със сленгове. Внимавах много и доста се постарах, макар сега да виждам някои пропуски. Но то винаги е така. 🙂

Колкото до разказите, мога да споделя, че всеки от тях е редактиран на различно място из града – в Народна библиотека, на последния етаж на СБХ, в Ректората…

Има още

Share Button

Читателят: Десислава Велинова за любовта и вината в „Далеч от светлината“

Share Button

Какво се случва, когато един брутално откровен читател срещне болезнено искрена история като „Далеч от светлината“? Поканихме Деси Велинова да ни сподели впечатленията си от този книжен „сблъсък“. 🙂 Тя е безкомпромисна в литературния си вкус и не прощава на авторите, които не харесва, но пък е най-вярната и смела защитничка на онези, които са я впечатлили. Вижте дебютния роман на М. О. Уолш през нейните очи в рубриката ни „Читателят“.

Деси Велинова - "Далеч от светлината"

Какво те привлече към творбата на М. О. Уолш?
Преди доста време видях книгата в Goodreads, където някой си я беше отбелязал за четене. Мен ме привлякоха семплата бяла корица и любопитното заглавие. Оттогава доста книги изчетох, но не забравих за „Далеч от светлината“. После видях българското издание в книжарницата и знаех, че трябва да го притежавам.

Безименният разказвач в „Далеч от светлината“ е доста противоречив образ. По какъв начин те провокира историята му?
Все си мисля, че това не е неговата история, а историята на Линди, видяна през неговите очи. Пък и той е противоречив, защото е истински и не крие нито лошото, нито хубавото у себе си. И точно затова ми хареса толкова – обичам разказвачи, които са готови да оголят същността си до кокал в името на това, да разкажат историята такава, каквато е. По-автентични усещам героите, когато не романтизират нито себе си, нито останалите.

Любов или фикс-идея тласка героя да разреши загадката с изнасилването на Линди?
Смятам, че причината се крие повече в нуждата му да разбере истината, отколкото в несподелена любов или странно обсебване. За да може да продължи с живота си и да си позволи да бъде щастлив, без да се чувства виновен за това. Може и да не съм права, разбира се, но съм склонна да си мисля, че мотивите му са най-вече егоистични. Самият той на няколко места признава, че не е най-примерният човек на света.

Кого заподозря ти? Защо?
С риск да прозвуча ужасяващо отегчително нямах никакви подозрения. Не защото романът не е увлекателен или няма съспенс, който да те кара да отгръщаш страниците с вълнение. Въпреки че не е най-напрегнатото четиво, със сигурност ми беше любопитно кой е извършителят. Нарочно се въздържах от всякакви предположения, защото усещането ми беше, че не това е най-важното в историята, че разказвачът не иска да наблегне на загадката. А и на мен самата като читател винаги ми е било най-интересно не защо, а как – в случая как се стича животът на засегнатите след инцидента. И в това отношение Уолш успя да ме спечели.

Има още

Share Button

Читателят: Аделина „Змей“ Генова за невинността и жестокостта в „Стая“

Share Button

Имало едно време един Змей, който обичал да изпепелява кралства, да трупа планини от лего и… да чете. Когато не отвличал умни принцеси и не се борел с досадни юнаци, змеят пишел ревюта за книги в блога си „Книгозавър“. Разбира се, приказката е посветена на една от нашите любимки Аделина „Змей“ Генова. Змеят обича книгите на „Милениум“, а ние обичаме змейове 🙂 Ето защо поканихме Ади да ни погостува в рубриката „Читателят“, където ще си говорим за романа „Стая“ на ирландската авторка Ема Донахю.

Zmei

Какво те привлече към романа на Ема Донахю?
Мога да излъжа и да кажа, че е била наивистичната корица или обещаващaтa и подклаждащa любопитството анотация. Мога, но ще излъжа.
Истината е, че в някакъв слънчев следобед попаднах в офиса на „Милениум“ и някой ми е връчи с думите „Прочети я, интересно ми е дали ще ти хареса“. И така започна пътешествието ми из Стаята.

Как ти повлия престоят в Стаята с Ма и Джак?
Повлия ми… отрезвяващо. Свободата, която имаме, не е за подценяване.

Книгата провокира ли те да научиш повече за реалните събития, вдъхновили написването й?
Книгата ми припомни скандалът, избухнал в така спокойната Австрия през 2008 година. Въпреки че по онова време медиите не бяха толкова жестоки и не търсеха жълтината във всяка новина, тогава гръмнаха заради жестокостта на случилото се. Ако правилно помня, Фрицъл беше държал дъщеря си и няколко от внуците си над 20 години. Още тогава бях ужасена как е възможно това да се случи, а „Стая“ ми го припомни съвсем отблизо – с наивитета на Джак и бепомощността на Ма.

Ще гледаш ли филма „Room“, който излиза по кината през ноември?
Честно да си призная, като човек, неглижиращ филмовата индустрия, не знаех, че ще има филм. Добре е, че ми казваш. 🙂 Ще наглеждам афиша за „Стая“.

Има още

Share Button

Читателят: Ваня Хинкова за магичното сбъдване на мечтите в „Изобретението на Хюго“

Share Button

Знаем Ваня Хинкова от фейсбук, където е сред най-активните книжари на „Хеликон“. И със сигурност – най-активният от Русе. 😉 Всеотдайна читателка, тя обожава книгите на „Милениум“ и особено внимание отделя на YA и детските ни издания. „Изобретението на Хюго“ е сред любимите й и затова я поканихме да сподели впечатления в рубриката ни „Читателят“. Вижте романа на Брайън Селзник през цветния поглед на Ваня.

11830238_442850249237460_2051720246_n

Като книжар какво мислиш за „Изобретението на Хюго”?
Съвсем отговорно и с ръка на сърцето мога да заявя, че това е една от най-стойностните детски книги, които са излизали през последните години на българския книжен пазар. Като имам предвид не само изключителната й полиграфия, но и съдържанието, и красивото послание, което носи в себе си тази магична история за сбъдването на мечтите и силата на приятелството.

Как ти се струва комбинацията между текст и рисунки в изданието, което самият автор нарича „роман в картини и думи”?
Изключително сполучлива. Самата аз винаги съм смятала, че илюстрациите в една книга са не по-малко важни от думите в нея, и то не само защото спомагат за развиване на чувството ни за естетика, но най-вече защото въображението не знае граници там, където думите безсилно трябва да спрат. Това е първата книга, в която картините не просто допълват историята на автора, а са част от самата нея и то не по-малко съществена, отколкото разказа с думи. Този оригинален похват ни дава възможност да станем част от приключението на Хюго и Изабел, да го съпреживеем така силно, сякаш самите ние сме тези, които трябва да открием тайната на автоматона и посланието, което той носи със себе си.

Научи ли повече за кино историята?
Истината е, че преди да прочета книгата на Брайън Селзник, не знаех почти нищо за това как се е зародило киното. Разбира се, историята на братя Люмиер, създателите на кинематографа, ми беше позната, както и прословутият им филм „Пристигането на влака в гара Ла Сиота“. Оттам нататък киното беше една загадка за мен, поне докъм 30-те години на XX век. В това отношение срещата с изключителната личност на Жорж Мелиес беше истинско удоволствие. Защото той е не просто първият кинорежисьор, който създава по време на кратката си, но плодотворна, кариера над 500 филма. Жорж Мелиес е човекът, който проумява, че в света на киното въображението е това, което трябва да ни води напред, и че филмите са начин да запечаташ на лента мечтите си.

На кого препоръчваш „Изобретението на Хюго”?
На всички малки и големи читатели, мечтатели, изобретатели. На всеки, който крие някаква тайна цел дълбоко в сърцето си и често се пита дали изобщо е възможно тя да бъде постигната. Искам да ви кажа от свое име и от името на Хюго: „Всичко е възможно, докато носиш вяра в себе си!“. Убедена съм в това и вие също ще се убедите, ако прочетете тази книга. Тя е пътеводител в света на мечтите, които се сбъдват само ако имаш смелостта никога да не се отказваш от тях. Препоръчвам я горещо и на всички онези, които все още не знаят, че никога не си прекалено голям, за да вярваш в чудеса! Има още

Share Button

Читателят: Георги Вълков за малкото и ГОЛЯМОТО в „Създания от време“

Share Button

Срещнахме Георги Вълков някога някъде. Започнахме да му даваме наши книги, а той да пише за тях в блога си „Книжен Жор„. Сега Жоро сериозно е забил нос в дебелите класики и т.нар. „вечни романи“, но не ни е забравил. В края на 2014-а обяви прабаба Джико от „Създания от време“ за любим герой на годината. Наскоро пък ни писа относно рубриката „Читателят“ – разбрахме се да сподели впечатления тъкмо за книгата на Рут Озеки. Повече тук, или другаде, все същото е:  

Picture 063o

 

Как „Създания от време” попадна при теб?
Една антропоморфна персонификация на създание от време ми я подари. Но сам си я прочетох.

Какво в книгата ти хареса?
Обожавам факта, че липсва типичната клиширана тийн-любовна история, а вместо нея ни е представено какво се случва в живота на едно петнайсетгодишно момиче. С всичките тревога и тръпка, присъщи на възрастта. Наоко е любопитна, тепърва започва да осъзнава, че е част от нещо по-голямо, като с това се нарояват дузина притеснения и неудобства. Налично е едно усещане, характерно за coming-of-age романите, макар „Създания от време” да не спада към тях. Рут Озеки често обръща обектива и към семейството, което е ключово не само за движението на сюжета, но и за израстването на главната героиня. Намирам това за изключително автентично.

Кой е любимият ти герой? 
Джико! (Виж и публикацията му „Литературно соаре 2014“ – бел. ред.) Защото представя дзен-будизма като (най)релевантно(то) духовно учение във време, когато несекващият поток на информация ни залива отвсякъде, медиите крещят с включен CAPS, а хора изтрещяват наляво и надясно. И малкият храм на съсухрената, но непоклатима баба Джико, се явява като пъстроцветно растение на фона на студената, отблъскваща сивота на цивилизацията. Обичам как Рут Озеки е успяла да вплете коани във фабулата, които са поучителни, но не звучат като подхвърлени мъдрости, а са органична част от историята.

На кого препоръчваш романа?
На всички като мен, които често имат усещането, че безсмисленият шум взема по-доброто от тях. И на онези, които се вълнуват от мисълта за Изтока, особено за Япония.

С какви други книги и филми свързваш „Създания от време”?
Със „Сидхарта” на Херман Хесе, защото тя е другата книга, благодарение на която се поинтересувах от будизма. С Mr. Nobody, защото и там има времеви парадокси, а също така с Rushmore на Уес Андерсън, където главният герой ми напомня на Нао.

Ако ти пишеше дневник, как би го започнал?
Ако четете това, значи вече съм мъртъв и животът на Земята е минало…

Черпи ни с любим цитат!

Джико, планина, все същото е. Планината е висока и ще живее дълго. Джико е дребна и няма да живее още много. Това е всичко.

Прочетете ревюто на Георги за „Създания от време“ в блога „Книжен Жор“.

Ако и вие искате да попълните въпросника ни, не се колебайте да се свържете с нас (както направи Жоро)!

Share Button