„Времената“ винаги са революционни. Революцията е като пожар, постоянно тлеещ точно под повърхността на земята. В повечето време не се вижда. От време на време изригва на повърхността и оформя революционни изблици. А понякога изригва на много места наведнъж, които се свързват помежду си и оформят помитащ революционен смерч. После всичко угасва – но само на повърхността.” Това казва Евгений Дайнов в книгата си „Записки по революцията. В България и другаде”. В нея той разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.
През май „Записки по революцията. В България и другаде“ е книга на месеца. Може да се намери в нашия сайт с 40% намаление!
Избрали сме кратък, но интересн откъс от солидното томче:
„Във връзка с Вашето кандидатстване – пишеха от Кеймбридж – Ви желаем успешна кариера в Оксфорд“. Няма „благодаря”, няма „искрено Ваш” и пр. глезотии.
Голяма работа! Дни след това получих писмо, че в Оксфорд ме канят на интервю в три колежа. Минал бях първата цедка. Метнах се дотам с влака и прекарах едно денонощие в интервюта. Мястото много, ама наистина много, ми хареса. Не бях виждал толкова архитектура накуп… След интервютата получих писмо, че са ме приели в Corpus Christi College под условие – отлични оценки на матурите. Е, взех ги и тях и… започнах да се фукам, че наесен съм в Оксфорд.
Изфуках се и на разпивка в мазето на посолството на НРБ, организирана от комсомолската организация. Вместо очакваната реакция на възторг, примесена с лека завист, се натъкнах на нещо напълно неразбираемо:
– Оксфорд? Ти наистина си луд… – ревнаха всички в един глас.
– Защо, бе, к`во?
– Всички отиваме да учим в Москва и Ленинград, не разбираш ли?
Не разбирах. Затова ми обясниха, все едно още бях в групата на дебилите в училище „Форест хил”:
– Само с Москва или Ленинград можеш да измиеш петното от биографията си.
– Какво петно? – съвсем се обърках. Какво толкова съм направил, без да разбера?
– Че си бил на Запад, бе, наистина ли си толкова улав, на какъвто се правиш?
Разговорът продължи в същия сюрреалистичен дух още известно време, докато с мъка схванах неговата същина. За пестене на време и по-голяма прeгледност ще го резюмирам така:
Според ценностната система на НРБ да си живял на Запад, дори без да си бягал, а да си бил пратен от самото НРБ, е петно в биографията.
И един от начините да махнеш това петно е, когато дойде време да отиваш в университет, той да е в Москва или Ленинград – „сърцето на социалистическата система”, както ми обясниха комсомолците. Даже София не върши работа в случая.
– Добре де – питах, – ами ако отида в Оксфорд?
– Петното става неизтриваемо за цял живот…
– Какво значи това?
– Няма да имаш работа.
– Ама нали при социализма всички работят?
– Да, ама ще работиш като даскал в някое село…
– Че какво му е лошото?
Наистина много обичах село Миндя например. И освен това се бях нагълтал с руска литературна класика достатъчно, та да знам, че всички достойни хора са или селски даскали, или селски доктори.
– В ПРОВИНЦИЯТА е! В София няма да ти дадат работа…
Голям праз, казах си, намерили с какво да ме плашат… Това с „провинцията” тогава изобщо не го разбирах. И Ерик Клeптън, и Джон Ленън, да не говорим за Джими Хендрикс – все бяха от провинцията…
Това е положението, любезни читателю, с мита „Децата на комунистите се изучаваха на Запад”. Този мит – доста траен, впрочем – и днес се разпространява от завистливи хора, изживяващи себе си като провалени, бедни и онеправдани заради „децата на комунистите”.
Истината е онова, което описвам: никой освен мен не остана да следва в Англия. „Децата на комунистите”, стиснали в потните си ръчички препоръки от Комсомола, до един отърчаха да учат в Москва, за да изтрият срама от челото… И после да не работят в „провинцията”. На Запад останах само аз, лудият…