Архив за етикет: Милениум

От кухнята на „Уроците на любовта“. Художничката Моника Писарова за скритите послания в кориците

Share Button

Идването на пролетта така ни размечта, че нямаше как да не си припомним най-романтичната ни корица – тази на сборника с проникновени изповеди и откъси от любовни класики „Уроците на любовта. Интимните откровения на великите“. За да го облечем в подобаваща премяна, се обърнахме към дизайнерско студио „Kontur Creative“, които се отличават с възхитителните си художествени решения. След преглед на няколко различни варианта и задълбочен размисъл се спряхме на илюстрацията на Моника Писарова, чийто нежен подход към текста съвършено обрисува стотиците деликатни емоции, заключени между страниците на книгата. Ако трябва да бъдем напълно честни, това е една от любимите ни корици! Ето защо поканихме Моника да сподели няколко тайни от кухнята на художника 🙂

Една китайска поговорка гласи:

Всяко дълго пътуване започва с една-единствена стъпка.

Творецът, независимо от полето му на изява, винаги се стреми да провокира себе си и околните. Играе със символи, с границата между мечта и реалност, с емоциите. И винаги оставя частица от душата си…

Стартирайки нов проект, първите няколко минути ми се струват като часове – загледана в монитора, държа в ръка писалката на таблета, с поглед, насочен към все още недокоснатия бял интерактивен лист.

Така започна и приключението ми с „Уроците на любовта“, чиято корица издателство „Милениум“ ми повери. В следващите редове ще се опитам да ви въведа накратко в творческия ми процес по създаването ѝ.

Да сътвориш корица (независимо дали ще е илюстрация или колаж), базирана върху чужд текст, е предизвикателство. Още по-голямо предизвикателство е, ако тази корица е за сборник. Ще кажете: „Че защо да е предизвикателство?“. Веднага ще ви отговоря. Корицата трябва да говори на читателя. Нейната роля е деликатно да примами погледа на зрителя, разкривайки нежни нюанси от текста, който се крие под нея. Целта ѝ е да разбуди любопитство и да носи послание.

Има още

Share Button

Да преведеш надежда

Share Button

Споделяме с вас специалния предговор към българското издание на „Множествена склероза. Диагноза: нелечима. Терапия: въпрос на личен избор“ , написан от изтъкнатата преводачка от немски Екатерина Войнова (чието дело е разкошният превод на „Юда“ от Амос Оз). В него Екатерина разказва защо търсенето на най-качествената и стойностна книга за коварната болест и последвалата работа по историята на Свен Бьотхер са се превърнали в лична мисия.

Екатерина Войнова - Диагноза

Екатерина Войнова (корица: Венета Атанасова)

„А беше болен… И вървя в горчивите алеи на страха си…“

Георги Рупчев

Към такива книги човек не посяга просто така, когато има време и нещо му се чете. До тях обикновено се стига с отчаяно търсене, тогава, когато имаш нужда от помощ, утеха, надежда.

Множествена склероза.

Диагнозата звучи като присъда. Произнесъл я е неврологът. Осъденият сте вие или ваш близък.

Детайлите: нелечима, продължава с години, става все по-зле, към края на пътя – инвалидна количка, после и тя не помага, превръщаш се в заключеник в стаята си, до края.

За първи път чух, че има такава болест, в началото на осемдесетте години. Бях ученичка още, в последния клас на гимназията, и се запознах с един от големите ни поети – Георги Рупчев. И с неговата болест.

При Жоро нещата протекоха според прогнозите на лекарите. Това, че поезията му остана, утешава, но не запълва опразнената стая.

Преди година пак:

Множествена склероза.

Каза ми го по телефона майката на кръщелницата ми. Ивана беше на седемнадесет тогава. А аз живеех в Кьолн, в града с катедралата, в която Жоро беше влизал с инвалидната количка в почивките между кортизоновите вливания, които му обещаваха тогава, за да забавят развитието на болестта. Не знам дали са го забавили. Знам само, че не го спряха. И че физическите болки постепенно ставаха толкова нетърпими, че му купувах тайно от жена му хапове, за да ги укроти. А тези хапове увреждаха сърцето.

Не исках пак да започна да купувам тайно обезболяващи. И да гледам как Ивана все по-несигурно ще се движи, все по-слабо ще вижда, как пространството, което обитава, ще се свива постепенно, докато се ограничи с леглото в стаята й…

Няма да стане, няма да я дам! Не искам да загуби усмивката си, а стаята й да остане празна!

Казах си го, казваме го всички в подобни ситуации…

Затърсих изход. А изходите ми обикновено се крият в думите. Аз съм филолог. Прерових и изчетох тонове книги, поне такова беше усещането ми за тежестта им. Сред тях имаше всичко – от откровено автотерапевтични изповеди, през „справочници“, пълни с „ценни и гарантирано действащи съвети“, до готварски книги за хора с множествена склероза. Със сигурност във всяка от тях има и по нещо полезно, но аз търсех Книгата, която да ми даде надеждата и упованието, от които имах нужда. Не знам как и защо, но се надявах, че такава книга има. Не можеше да няма.

И я открих.

Има още

Share Button

„Зодиакалните убийства“ – дръзко предизвикателство към любителите на кримки

Share Button

Нашата вярна читателка и ценителка на заплетените криминални мистерии Евгения Талева ни изненада приятно с рецензията си за модерната класика на японския детективски жанр „Зодиакалните убийства“ от Шимада Соджи. Благодарим за отзива! 🙂

"Зодиакалните убийства" - Шимада Соджи

Корица: Живко Петров

В днешната суша на пазара за детективски романи, ние, бедните почитатели на Рекс Стаут и Реймънд Чъндлър, тънем в безнадеждна скука. Затова и толкова се зарадвах, като видях грабващата погледа корица на „Зодиакалните убийства“ – едно съвсем ново криминале на малко известния у нас Шимада Соджи.

И все пак, въпреки първоначалното ми въодушевление, трябва да призная, че подходих с известно предубеждение към книгата.  Криминален роман със заглавие, свързано с астрологията, и автор, очевидно далеч от западния чар на Агата Кристи и Артър Конан Дойл, някак не ми вдъхваше особено доверие. Но така отчаяно жадувах за добре измислена загадка, за нов, различен поглед върху мотива за всезнаещия и всеможещ детектив, че с въздишка разтворих романа и… не го пуснах до самия му край.

Изключително заплетен и освежаващо различен, „Зодиакалните убийства“ ме потопи в света на една завладяваща японска мистерия, разрешението на която дори аз, уж отраканият читател на детективски истории, не можах да разкрия. С много усет и тънка нотка добре премерен хумор Шимада води читателите си по стъпките на гениален убиец и ги предизвиква да разкрият тайната му, държейки ги в постоянно напрежение.

През цялото време си убеден, че престъплението е абсолютно невъзможно, че цялата работа е твърде объркваща и няма как да има логично обяснение, докато изведнъж не идва дългоочакваната развръзка. Случилото се добива смисъл и ти невярващо се чудиш как е възможно да си го пропуснал. Затова и искрено препоръчвам романа на всички любители на мистерии.

Невижданата досега загадка, изключително симпатичните главни герои и невероятната атмосфера правят „Зодиакалните убийства“ един увлекателен криминален роман, който наистина си струва да прочетете.

Ако харесвате историите за убийства в заключена стая, не пропускайте и другите класики в жанра – „Тайната на „Ред Хауз“ от А. А. Милн, „Тайната на жълтата стая“ от Гастон Льору и „Загадката на Мари Роже“ от Едгар Алън По. 

Share Button

Читателят: Николета Руева за книгите на Дженифър Игън като лек срещу апатията

Share Button

Въпрос на време беше рубриката ни „Читателят“ да посрещне не друг, а самата си създателка Николета Руева. 🙂 Ники завършва специалност „Книгоиздаване“ в Софийския университет, дълги години работи като водещ редактор на издателство „Милениум“, а понастоящем е консултантка в уникалната по рода си градска библиотека „читАлнЯта“ в градинката на Народния театър. В книжните среди е добре позната с перфекционизма си, застъпничеството си за качествените издания и слабостта си към красиво илюстрираните детски книги.

Ники е редакторка на Дженифър Игън на български език и пожела да ни разкаже за творчеството на американската писателка и носителка на „Пулицър“ не единствено през очите на читател, но и на професионалист. 🙂

Ники Руева - Читателят

Снимка: Иван Шишиев

Разкажи ни за Дженифър Игън – с коя нейна книга започна да я опознаваш като авторка, какво впечатление ти направи, беше ли „любов от първо четене“?
Любов стана след трета глава. Всъщност към „Жестокото присъствие на времето” подходих хладно и безразлично, но идеите и връзките между героите бързо ме увлякоха. За първи път четях такава книга!

Какво според теб отличава Игън от други съвременни американски писатели? Първо ми се струва, че Дженифър Игън пише някак по-мъжки. Липсва сантимент в книгите й или ако има, той е по-скоро преминал в горчилка. Всичко е много стъписващо и отрезвяващо. Героите й не са образцови и влюбени, не заблуждават с добри качества, а крадат, лъжат, губят се и пак се намират. Живеят наистина.

Другото, което е специфично за Игън – всичките й персонажи са нейде по правата на вътрешната борба между себе си и света. Едни са в началото, други са до точката на пречупване, трети са я минали… Това се чете ясно в текстовете й. Накрая, разбира се, побеждава времето, но читателят е с усещането, че така е трябвало да стане и е редно.

Как протече редакторската работата по книгите на Игън? Срещна ли някакви специфични трудности със стила й на писане?
Трябваше да редактирам „Жестокото присъствие на времето”, а имах само бегъл спомен, че сме купили правата на този роман и че в него има глава, оформена като презентация на Power Point. Също, че е с „Пулицър“ и мислим как да преведем заглавието на български (в оригинал романът е озаглавен A Visit from the Goon Squad, което в буквален превод на български не би означавало нищо твърде смислено). Още с първите страници обаче ми стана ясно, че работата ще е по-скоро трудна. Вярно, че преводът на Гриша Атанасов е много добър, но Игън е написала всяка от тринайсетте глави в различен стил. Тоест, ако в едната текстът върви гладко, подредено, във висок стил, следващата може да е изпъстрена със сленгове. Внимавах много и доста се постарах, макар сега да виждам някои пропуски. Но то винаги е така. 🙂

Колкото до разказите, мога да споделя, че всеки от тях е редактиран на различно място из града – в Народна библиотека, на последния етаж на СБХ, в Ректората…

Има още

Share Button

Читателят: Десислава Велинова за любовта и вината в „Далеч от светлината“

Share Button

Какво се случва, когато един брутално откровен читател срещне болезнено искрена история като „Далеч от светлината“? Поканихме Деси Велинова да ни сподели впечатленията си от този книжен „сблъсък“. 🙂 Тя е безкомпромисна в литературния си вкус и не прощава на авторите, които не харесва, но пък е най-вярната и смела защитничка на онези, които са я впечатлили. Вижте дебютния роман на М. О. Уолш през нейните очи в рубриката ни „Читателят“.

Деси Велинова - "Далеч от светлината"

Какво те привлече към творбата на М. О. Уолш?
Преди доста време видях книгата в Goodreads, където някой си я беше отбелязал за четене. Мен ме привлякоха семплата бяла корица и любопитното заглавие. Оттогава доста книги изчетох, но не забравих за „Далеч от светлината“. После видях българското издание в книжарницата и знаех, че трябва да го притежавам.

Безименният разказвач в „Далеч от светлината“ е доста противоречив образ. По какъв начин те провокира историята му?
Все си мисля, че това не е неговата история, а историята на Линди, видяна през неговите очи. Пък и той е противоречив, защото е истински и не крие нито лошото, нито хубавото у себе си. И точно затова ми хареса толкова – обичам разказвачи, които са готови да оголят същността си до кокал в името на това, да разкажат историята такава, каквато е. По-автентични усещам героите, когато не романтизират нито себе си, нито останалите.

Любов или фикс-идея тласка героя да разреши загадката с изнасилването на Линди?
Смятам, че причината се крие повече в нуждата му да разбере истината, отколкото в несподелена любов или странно обсебване. За да може да продължи с живота си и да си позволи да бъде щастлив, без да се чувства виновен за това. Може и да не съм права, разбира се, но съм склонна да си мисля, че мотивите му са най-вече егоистични. Самият той на няколко места признава, че не е най-примерният човек на света.

Кого заподозря ти? Защо?
С риск да прозвуча ужасяващо отегчително нямах никакви подозрения. Не защото романът не е увлекателен или няма съспенс, който да те кара да отгръщаш страниците с вълнение. Въпреки че не е най-напрегнатото четиво, със сигурност ми беше любопитно кой е извършителят. Нарочно се въздържах от всякакви предположения, защото усещането ми беше, че не това е най-важното в историята, че разказвачът не иска да наблегне на загадката. А и на мен самата като читател винаги ми е било най-интересно не защо, а как – в случая как се стича животът на засегнатите след инцидента. И в това отношение Уолш успя да ме спечели.

Има още

Share Button