Архив за етикет: Читателят

3 март и книги за родолюбието

3 март е датата, на която честваме Освобождението и си спомняме за героите, благодарение на чиито подвизи се създава Третата българска държава.

По този повод решихме да споделим нашите три любими книги, които да събудят родолюбието във всеки читател, позагубил надежда в днешните преходни времена, в които не само държавата, а и ценностите ни преминават през тежкото изпитание на съмнението.

Книгата „Любими народни изпълнители“ е резултат от 15-годишния труд на Николай Чапански, един от доказалите се фолклорни журналисти в България. В книгата намират място голяма част от срещите му с именити родни певци и музиканти.

Българинът е закърмен с музиката и фолклора, а книгата ще ви потопи в дълбините на народното творчество под звуците на такт 3/4.

И тъй като музиката е едно от най-уникалните измерения на българското, запознайте се и с най-известните и обичани стихотворения и песни, посветени на България и обичта към родните слово и ритъм.

„България в песни“ е чудесно попълнение за библиотеката на всеки ценител на българската литература.

И тъй като българите имаме не само богато въображение и език, а и богата история, с която мнозина от нас се гордеят, идеалната книга, с която да си я припомним, е „Другата история на България“. В нея са включени 157 малко известни факта от новата история на България, които хвърлят светлина върху ключови моменти в областта на политиката, спорта, културата и икономиката.

Не трябва обаче да се сещаме за любовта към родината само по празници. Тя се преде шевица по шевица, дума по дума и се нарича. Ето затова и книгите, с тяхната непреходност, са именно най-добрия начин да съхраняваме и пазим в себе си онази тръпка, която изниква всеки път, когато зачетем или погледнем образите на българското.

Читателят: Николета Руева за книгите на Дженифър Игън като лек срещу апатията

Вашият коментар

Въпрос на време беше рубриката ни „Читателят“ да посрещне не друг, а самата си създателка Николета Руева. 🙂 Ники завършва специалност „Книгоиздаване“ в Софийския университет, дълги години работи като водещ редактор на издателство „Милениум“, а понастоящем е консултантка в уникалната по рода си градска библиотека „читАлнЯта“ в градинката на Народния театър. В книжните среди е добре позната с перфекционизма си, застъпничеството си за качествените издания и слабостта си към красиво илюстрираните детски книги.

Ники е редакторка на Дженифър Игън на български език и пожела да ни разкаже за творчеството на американската писателка и носителка на „Пулицър“ не единствено през очите на читател, но и на професионалист. 🙂

Снимка: Иван Шишиев

Разкажи ни за Дженифър Игън – с коя нейна книга започна да я опознаваш като авторка, какво впечатление ти направи, беше ли „любов от първо четене“?
Любов стана след трета глава. Всъщност към „Жестокото присъствие на времето” подходих хладно и безразлично, но идеите и връзките между героите бързо ме увлякоха. За първи път четях такава книга!

Какво според теб отличава Игън от други съвременни американски писатели? Първо ми се струва, че Дженифър Игън пише някак по-мъжки. Липсва сантимент в книгите й или ако има, той е по-скоро преминал в горчилка. Всичко е много стъписващо и отрезвяващо. Героите й не са образцови и влюбени, не заблуждават с добри качества, а крадат, лъжат, губят се и пак се намират. Живеят наистина.

Другото, което е специфично за Игън – всичките й персонажи са нейде по правата на вътрешната борба между себе си и света. Едни са в началото, други са до точката на пречупване, трети са я минали… Това се чете ясно в текстовете й. Накрая, разбира се, побеждава времето, но читателят е с усещането, че така е трябвало да стане и е редно.

Как протече редакторската работата по книгите на Игън? Срещна ли някакви специфични трудности със стила й на писане?
Трябваше да редактирам „Жестокото присъствие на времето”, а имах само бегъл спомен, че сме купили правата на този роман и че в него има глава, оформена като презентация на Power Point. Също, че е с „Пулицър“ и мислим как да преведем заглавието на български (в оригинал романът е озаглавен A Visit from the Goon Squad, което в буквален превод на български не би означавало нищо твърде смислено). Още с първите страници обаче ми стана ясно, че работата ще е по-скоро трудна. Вярно, че преводът на Гриша Атанасов е много добър, но Игън е написала всяка от тринайсетте глави в различен стил. Тоест, ако в едната текстът върви гладко, подредено, във висок стил, следващата може да е изпъстрена със сленгове. Внимавах много и доста се постарах, макар сега да виждам някои пропуски. Но то винаги е така. 🙂

Колкото до разказите, мога да споделя, че всеки от тях е редактиран на различно място из града – в Народна библиотека, на последния етаж на СБХ, в Ректората…

Има още →

Читателят: Десислава Велинова за любовта и вината в „Далеч от светлината“

Вашият коментар

Какво се случва, когато един брутално откровен читател срещне болезнено искрена история като „Далеч от светлината“? Поканихме Деси Велинова да ни сподели впечатленията си от този книжен „сблъсък“. 🙂 Тя е безкомпромисна в литературния си вкус и не прощава на авторите, които не харесва, но пък е най-вярната и смела защитничка на онези, които са я впечатлили. Вижте дебютния роман на М. О. Уолш през нейните очи в рубриката ни „Читателят“.

Какво те привлече към творбата на М. О. Уолш?
Преди доста време видях книгата в Goodreads, където някой си я беше отбелязал за четене. Мен ме привлякоха семплата бяла корица и любопитното заглавие. Оттогава доста книги изчетох, но не забравих за „Далеч от светлината“. После видях българското издание в книжарницата и знаех, че трябва да го притежавам.

Безименният разказвач в „Далеч от светлината“ е доста противоречив образ. По какъв начин те провокира историята му?
Все си мисля, че това не е неговата история, а историята на Линди, видяна през неговите очи. Пък и той е противоречив, защото е истински и не крие нито лошото, нито хубавото у себе си. И точно затова ми хареса толкова – обичам разказвачи, които са готови да оголят същността си до кокал в името на това, да разкажат историята такава, каквато е. По-автентични усещам героите, когато не романтизират нито себе си, нито останалите.

Любов или фикс-идея тласка героя да разреши загадката с изнасилването на Линди?
Смятам, че причината се крие повече в нуждата му да разбере истината, отколкото в несподелена любов или странно обсебване. За да може да продължи с живота си и да си позволи да бъде щастлив, без да се чувства виновен за това. Може и да не съм права, разбира се, но съм склонна да си мисля, че мотивите му са най-вече егоистични. Самият той на няколко места признава, че не е най-примерният човек на света.

Кого заподозря ти? Защо?
С риск да прозвуча ужасяващо отегчително – нямах никакви подозрения. Не защото романът не е увлекателен или няма съспенс, който да те кара да отгръщаш страниците с вълнение. Въпреки че не е най-напрегнатото четиво, със сигурност ми беше любопитно кой е извършителят. Нарочно се въздържах от всякакви предположения, защото усещането ми беше, че не това е най-важното в историята, че разказвачът не иска да наблегне на загадката. А и на мен самата като читател винаги ми е било най-интересно не защо, а как – в случая как се стича животът на засегнатите след инцидента. И в това отношение Уолш успя да ме спечели.

Има още →

Читателят: Аделина „Змей“ Генова за невинността и жестокостта в „Стая“

Вашият коментар

Имало едно време един Змей, който обичал да изпепелява кралства, да трупа планини от лего и… да чете. Когато не отвличал умни принцеси и не се борел с досадни юнаци, змеят пишел ревюта за книги в блога си „Книгозавър“. Разбира се, приказката е посветена на една от нашите любимки Аделина „Змей“ Генова. Змеят обича книгите на „Милениум“, а ние обичаме змейове 🙂 Ето защо поканихме Ади да ни погостува в рубриката „Читателят“, където ще си говорим за романа „Стая“ на ирландската авторка Ема Донахю.

Какво те привлече към романа на Ема Донахю?
Мога да излъжа и да кажа, че е била наивистичната корица или обещаващaтa и подклаждащa любопитството анотация. Мога, но ще излъжа.
Истината е, че в някакъв слънчев следобед попаднах в офиса на „Милениум“ и някой ми е връчи с думите „Прочети я, интересно ми е дали ще ти хареса“. И така започна пътешествието ми из Стаята.

Как ти повлия престоят в Стаята с Ма и Джак?
Повлия ми… отрезвяващо. Свободата, която имаме, не е за подценяване.

Книгата провокира ли те да научиш повече за реалните събития, вдъхновили написването й?
Книгата ми припомни скандалът, избухнал в така спокойната Австрия през 2008 година. Въпреки че по онова време медиите не бяха толкова жестоки и не търсеха жълтината във всяка новина, тогава гръмнаха заради жестокостта на случилото се. Ако правилно помня, Фрицъл беше държал дъщеря си и няколко от внуците си над 20 години. Още тогава бях ужасена как е възможно това да се случи, а „Стая“ ми го припомни съвсем отблизо – с наивитета на Джак и бепомощността на Ма.

Ще гледаш ли филма „Room“, който излиза по кината през ноември?
Честно да си призная, като човек, неглижиращ филмовата индустрия, не знаех, че ще има филм. Добре е, че ми казваш. 🙂 Ще наглеждам афиша за „Стая“.

Има още →