Издаването на романа „Юда“ от Амос Оз стана повод за първи път да работим с прекрасната художничка Капка Кънева. Елегантните й хартиени пластики са нейна запазена марка и придават на книгите, които е „обличала“, безспорен индивидуален почерк. Комбинацията между творческата визия на Капка и литературния гений на Амос Оз се оказа повече от сполучлива. Вместо обаче ние да ви говорим за създаването на корицата, по-добре да оставим самата Капка да разкаже за срещата си с израелския писател. 🙂
Снимка: Надя Кънева
Поради естеството на професията, която съм си избрала, чета книгите основно по два начина – “по работа” и “за удоволствие”. Макар двете преживявания по същество да не се отхвърлят едно друго, все пак би могло да се каже, че ако по време на втория тип четене се чувствам освободена от каквато и да било отговорност, то първият наподобява повече детективско преследване, чиято крайна цел е необходимостта да открия в авторовия текст или между редовете му визията на корицата на съответното литературно произведение.
За пръв път се срещнах с творчеството на Амос Оз на страниците на романа “Юда”. Четох го с мисълта, че задачата ми е да направя корицата на изданието на “Милениум”. Още от първите редове обаче ми стана ясно, че това е автор, когото не бих могла да прочета “просто по работа”, както и че не би ми било достатъчно да визуализирам неговия Юда с изображение на определен момент, случка, герой или послание от романа. Корицата на една такава книга може да бъде единствено визуален знак – образ обобщение, образ айсберг – образ, който борави с метафори и паралелни значения, вместо да илюстрира предано и недвусмислено конкретен пасаж от текста или дори водещо авторово послание.
Вероятно затова вътре в себе си бях готова с визията на корицата още преди да прочета и половината от книгата, но продължих, позволявайки си, подобно на избягал от час ученик, едно радостно прегрешение – да довърша файла “за удоволствие”. Е, може би не само за удоволствие. Независимо че писането на Амос Оз ми се услади и “Юда” се нареди след книгите, “откраднати” от моите задължения, близки и семейство, в малките часове или пък в следобедните петдесетминутки, когато четиригодишната ми дъщеря спи, с дочитането му аз все пак преследвах някаква, макар и вече невизуална, цел.