Архив за етикет: Андрю Портър

3 сборника с разкази, които да четете в парка

Share Button

В офиса се шегуваме с тазгодишното „лято“, което е разумно да не предизвикваме с къси ръкави и рокли, току-виж отново ни връхлетял някой порой. 😀 Въпреки това не можем да се сдържим да не се втурнем към парка в мига, в който грейне слънце, не само за да се насладим на свежия въздух и топлите лъчи, излежавайки се върху ароматната трева, но и за да почетем някоя хубава книга на открито.

В препоръките си сме се спрели на любими сборници с разкази от прекрасни автори. С нашите предложения ще имате време да прочетете цяла история, преди да ви изненада дъждът. 😉

„Изумруденият град“ от Дженифър Игън

Изумруденият град - Дженифър ИгънНосителката на „Пулицър“ за 2011 г. Дженифър Игън вече ни спечели с нестандартния си роман „Жестокото присъствие на времето“. В предшестващия го хронологично сборник с разкази „Изумруденият град“ тя отново демонстрира несравнимо изящество и стилистично майсторство при изграждането на своите образи и обрисуването на историите им.

Книгата е истинско бижу и съдържа 11 разказа, уловили персонажите в турбулентен момент от живота им. Игън води читателя на пътешествие не само през бляскави или екзотични дестинации като Ню Йорк, Китай и Бора Бора, но и през широк спектър от емоционални състояния. Тя вниква в душевността на героите деликатно и търпеливо, без следа от напрежение или мелодраматизъм.

Ако харесвате реалистични творби, поднесени от умерен, проникновен разказвач, то ‘Изумруденият град“ е точно за вас.

„Разследванията на Ханшичи. Самурайски криминални истории“ от Окамото Кидо

Разследванията на Ханшичи. Самурайски криминални истории - Окамото КидоРазследванията на Ханшичи привлякоха вниманието на голяма част от читателите ни на тазгодишния Пролетен панаир на книгата, което ни радва от сърце. В сборника „Самурайски криминални истории“ блестящият инспектор се потапя в миналото на феодална Япония и разплита четиринайсет загадки, в които логиката и дедукцията се сблъскват с легендите и суеверията. Наглед необяснимите случаи изправят интуицията на следователя срещу свръхестественото и потайностите на човешката природа.

Любимият на поколения читатели детектив Ханшичи дава начало на историческия криминален жанр в Япония. Неговият бележит създател Окамото Кидо безпогрешно улавя духа на две епохи и обрисува един завладяващ свят, типично японски в своята неповторимост.

Ако сте фенове на класически криминалета в духа на Артър Конан Дойл и Агата Кристи или пък изпитвате любопитство към изпълнената с мистерии митология на Страната на изгряващото слънце, то сборникът с разкази за „невъзпетият Шерлок Холмс на епохата Едо“ е подходящият избор за вас.

Има още

Share Button

„Петминутен спомен, или изкуството да губиш“ – есе от Андрю Портър

Share Button

Кратко есе на Андрю Портър се появи на български в „Дневник“. Основна тема в „Петминутен спомен, или изкуството да губиш са случайностите и как понякога ни принуждават да започнем живота си начисто. Всеки може да приеме това като провал или благословия. 

Преводът е на Маргарита Терзиева:

Дори и сега ми е трудно да опиша психологическото си състояние по това време. Знам, че на определено ниво вече бях приел случилото се, но от друга страна – загубата беше толкова голяма, че не можех лесно да се откъсна от мислите си. На двайсет и шест години ми беше трудно да преглътна факта, че нямах нищо зад името си, че цялата ми собственост се побираше в един багажник и че макар да се наричах писател, не разполагах с веществени доказателства за това.

Цялото есе може да прочетете тук: „Петминутен спомен, или изкуството да губиш“ от Андрю Портър

Andrew Porter

Андрю Портър преподава английска литература и творческо писане в университета „Тринити” в Сан Антонио. Дебютната му книга „Теория за материята и светлината” печели престижната награда „Фланъри О’Конър” за кратки разкази. Романът му „Между дните“ излиза през септември 2012 г.

Share Button

13 любими цитата от „Между дните“

Share Button

С ваша помощ извадихме 13 любими цитата от романа на Андрю ПортърМежду дните„.

Книгата ще се хареса на всички, които си падат по семейните драми. Разказан с изключителна проницателност, това е роман за капризите на любовта, за предателството и прошката, за бягството от дома и миналото и за надеждата, която остава накрая.

А и само през август „Между дните“ е книга на месеца и е намалена с 40%! 

375_picture_front

1. Тя се вглежда в очите му и въздиша. В определен сми­съл все още се чувства виновна, че го остави тук да се оп­равя сам с родителите им, че не беше до него, когато всич­ко се срути. Ричард беше този, който трябваше да се бори с кризата след това, да изтърпи скандалите, съдебните про­цедури и разпределянето на вещите. Ричард беше този, който й се обади в онази неделна вечер в края на октомври да й съобщи новината, оставяйки загадъчна гласова поща на телефона й: „Третата световна война започна, Кло. Се­риозно. На домашния фронт нещата вървят зле. Обади ми се веднага“.

2. Тед не му каза, но Елсън добре знаеше, че вече не се интересуват от неговата естетика. Усещаха, че е отишъл прекалено далеч, че сградите му стават прекалено сурови и студени. Имаше и няколко оплаквания от клиенти. Един от тях, известен филмов актьор, настоял в началото Елсън да направи проекта на къщата му, но когато видя крайния продукт, заплаши фирмата със съд. Твърдеше, че сградата е довела брака му до емоционален срив, че съпругата му се разплакала, когато видяла къщата, защото не било място, където нормално човешко същество би отглеждало деца­та си.

3. Тя се усмихва свенливо.
– Изглеждаш разочарован.
– Защо трябва да съм разочарован?
– Не знам – казва тя и зарязва въпроса.
– Нека те попитам нещо, Кадънс – почва той след мал­ко. – Мислиш ли, че има полза от днешния ни сеанс?
– Да.
– Сигурна ли си?
– Да, защо? Да не би да ми казваш, че е бил безсмис­лен?
– Не. Не казвам нищо.
Тя се вглежда в него. Питърсън. Досадникът Питър­сън. Представя си какво би било да е негова съпруга, да прави любов с него. Представя си как го пита: „Харесва ли ти да те докосвам тук?“, а той отговаря: „Не знам. На теб харесва ли ти да ме докосваш там?“. На всеки въпрос ще отговаря с въпрос. Това беше Питърсън. Това беше неговият стил, неговата представа за безпристрастие.

4. Клоуи също се усмихна, каза й колко много се радва за нея, но дълбоко в себе си продължаваше да се чуди какво точно се бе случило с приятелката й; колко различна из­глеждаше сега. Всеки път, щом си отвореше устата, й се струваше, че говори зад дебела възглавница, че прикрива думите си зад евфемизми и представя всичко в позитив­на светлина. Всяко споменато нещо беше красиво, всеки човек в живота й беше прекрасен и „много мил“. След известно време Клоуи започна да се пита дали живеят на една планета. Искаше да й припомни нещата, които бя­ха правили заедно: как след седмия час се промъкваха зад физкултурния салон, за да се надрусат, как веднъж открад­наха колата на баща й и се понесоха с бясна скорост по пътищата с няколко момчета от „Монтроуз“, как крадяха гримове от щанда на „Ланком“ от „Марси“. Интересно й беше дали Симон си спомня всичко това, дали си мисли от време на време за тези дни, или ги е натикала дълбоко в съзнанието си наред с много други неща.

5. – Остави ги да полудуват – каза той. – Още са млади.
– Опасно е с тези мълнии – отговаря тя.
Но д-р Майкълсън поклаща глава и се смее:
– Ти не си ли плувала в дъжда? – пита я той и потупва ръката й. – Добре знам, че си правила такива неща.
Жена му го поглежда, но не отговаря.

6. После, когато салонът се изпразваше, Раджа я завеж­даше в една от задните стаи – голямо прашно помещение с рафтове, побрали цялата филмотека на Стратъм, посочва­ше й филм след филм и й обясняваше защо всеки от тях е толкова специален или как е повлиял този или онзи върху живота му. После я молеше да си избере един.
– Няма ли да си навлечеш неприятности? – го бе попи­тала първия път.
Но той се бе усмихнал и бе поклатил глава.
– Имам ключ – бе потупал джоба си той, после се бе огледал. – Е, казвай, кой да бъде?

7. В онзи период Клоуи разговаряше с брат си три или четири пъти в седмицата. Той беше нейната връзка с нор­малния свят. „Хората тук са толкова слабоумни! Сериозно. Ако взема да ти разказвам какви тъпаци са, няма да ми повярваш.“ Ричард се смееше, понякога я утешаваше и й съчувстваше, друг път й даваше съвети, уверявайки я, че всичко ще се оправи, но Клоуи се съмняваше.
По онова време единственото й спасение беше учене­то и тя потъна в учебниците с подновено усърдие и енер­гия.

8. – Хората са слаби – каза й накрая. – Колкото повече раста, толкова по-ясно го осъзнавам.

9. Той се опитва да си спомни кога за последно бе изпитал към Кадънс онази страст, която навремето го караше да спре асансьора между етажите, да я обладае на задната седалка на колата или в тоалетната на ресторанта; страст, заради която бе прекъсвал работни срещи, бе се връщал по-рано от работа или изобщо не бе ходил, преструвайки се на болен. Как е възможно, мисли си той, жената срещу него да е същата, с която бе правил любов с часове и на която се бе обаждал по три-четири пъти на ден, за да може да избута някак работата? Същата, заради която веднъж хвана самолета за Амстердам ей така, просто защото тя беше там и му липсваше? Какво се бе променило оттогава, коя бе причината двамата да не могат да останат повече от минута в една и съща стая, без да се скарат?

10. В един момент щеше да му се наложи да признае пред света какъв е. Да признае и пред себе си, че иска да каже нещо на хората и иска те да го чуят. Дълго време неговата мантра беше „не ми пука“. Тази фраза го характеризираше като личност, позволяваше му да работи в кафене „Бразилия“ срещу минимално заплащане, да излиза с момчета, в които не беше влюбен, и да прахосва вечерите си на места като къщата на Бето. В много отношения щеше да му е по-лесно да продължи да живее както досега, да се разпилява всяка вечер в алкохолна мъгла и наркотици, да прекарва нощите си на поляните пред чуждите къщи, да пише просто за удоволствие, за запълване на времето, да казва на хората, че е Ричард Хардинг, завършил университет, но без работа и без перспектива. Естествено, не можеше да я кара така цял живот, но можеше да продължи поне през следващите няколко години. Междувременно щеше да се наслаждава на утехата от „не ми пука“ и на естетическата свобода, присъща за живота, изпълнен с невъздържаност от всякакъв род.

11. Възможно ли беше единственият начин да избягаш от миналото си да е този: да изтриеш себе си, като си измислиш нова идентичност и прекъснеш всички връзки със семейството, приятелите и страната си? И колко време трябваше да продължи това? Така ли щеше да живее винаги, или накрая щеше да усети нужда да се върне?

12. Спомняше си онази вечер, когато Елсън се върна от работа и седна срещу нея в кухнята. Докато си наливаше вино, Кадънс си помисли: „Не те обичам повече. Мога честно да кажа, че не те обичам повече“.

13. Докато я прегръщаше, утешаваше и галеше, той си помисли колко странно нещо беше семейният живот, особено в съвременния свят, как семейството ти може да се разпада от една трагедия, синът ти може да те мрази, бившата ти да пуши марихуана в банята, а дъщеря ти да влезе в затвора и все пак ти да се чувстваш щастлив, че участваш във всичко това, че има хора, които се нуждаят от теб и зависят от теб, дори и да не го знаят.

Share Button

3 книги, с които да се скриете на сянка през лятото

Share Button

Знаем, че лятото е за море. Самите ние обичаме през топлите месеци да се шляем по Черноморието или по разни готини места в чужбина. Но винаги сме с книга подръка.

За лято 2015 избрахме три четива, които ще направят почивката на всеки дори по-приятна. Нарочно не включихме кримки, трилъри и женска проза. Предлагаме ви нещо различно:

„Теория за материята и светлината“ от Андрю Портър 

272_picture_front

В „Теория за материята и светлината” Портър сякаш материализира и осветлява иначе най-незабележимите хора – с обикновени професии, с неатрактивни съдби, преследвани от реални или фиктивни вини и изправени пред истински важен или въображаем избор.

Стилът му е по чеховски лаконичен и изчистен, а героите му се лутат между смешното и трагичното, разполовени между страсти и дълг и в непрестанно дирене на тънката нишка, която свързва семейството и чертае съдбите ни. Сборникът ще се хареса на всички, за които красотата на словото е основна предпоставка за разказване на добра история.

„Теория за материята и светлината” е носител на престижната награда „Фланъри О’Конър” за кратки разкази.

 

„Съкровището от Зеленото езеро“ от Луис Сакър 

368_picture_front

Американският писател Луис Сакър е забъркал интригуваща смес от хумор и интрига в книгата „Съкровището от Зеленото езеро”. Неслучайно тя е след най-четените през последните 15 години в Америка. Авторът получава за нея престижния медал за детска литература „Джон Нюбъри” за 1999 г., а след това по романа киностудията „Дисни” заснема филма „Семейно проклятие” с участието на Сигърни Уивър, Джон Войт и Шая Лебьов.

След злощастно стечение на обстоятелствата тийнейджърът Станли Илнатс попада в лагер за непълнолетни престъпници край пресъхнало езеро. Още щом пристига, проблемите му започват: другите момчета не го приемат добре, а рано сутрин всички трябва да копаят дупки в пустинята. Идеята на Директорката на изправителния дом е, че така калява характера на малолетните престъпници. Оказва се обаче, че тя търси нещо, отдавна заровено на дъното на езерото. Луис Сакър разкрива каква е връзката между всички герои от настоящето с много хумор и приключенски дух.

 

„Пабло Ескобар – тайните на наркобарон №1“ от Роберто Ескобар  

210_picture_frontПремиерната книга на Роберто Ескобар – брат на известния наркобарон, е сред най-коментираните четива на Запад и в латиноамериканския свят.

Написана документално, биографията „Пабло Ескобар – тайните на наркобарон №1“ всъщност е жив кинематографичен разказ за механизмите в една държава от Третия свят, които позволяват неуко момче от улицата да се издигне до най-висшите ешелони на властта и да се превърне в национален кумир.

Престъпните схеми и отчайващата корупция, плътното срастване на политиката и криминалните структури, нехайството на полицията и безизходицата за обикновените хора са само част от болезнените теми, които „Пабло Ескобар – тайните на наркобарон №1” засяга.

Share Button

Читателят: Милена Ташева за нежността и мрака в книгите на Андрю Портър

Share Button

Всички познават Мила Ташева! Тя може да намери правилната книга за всеки човек в точния момент. Вероятно успешно би се занимавала с библиотерапия, но засега е сред дългогодишните автори на сайта „Аз чета“ и пиар в издателство. Мила е и сред най-верните ни читатели, изчела е почти всичко от художествената ни литература. Затова я поканихме да гостува в рубриката ни „Читателят“ и да разкаже за Андрю Портър и книгите му на български.

Mila Tacheva_Andrew Porter

Как научи за Андрю Портър?
Когато „Теория за материята и светлината“ излезе, работех в книжарница. Още като видях корицата, нещо в мен се сви. Прочетох първите два разказа, но не продължих. После, по време на Алея на книгата в Бургас, ми препоръчаха сборника и си обещах, че ще го довърша, обаче така и не го направих. Един ден все пак сигнах до него и не го оставих до последния разказ. Извадих си и няколко пасажа, което не ми се бе случвало отдавна. И все още ги препрочитам.

Какво в писането му ти хареса?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Портър е много обран, много нежен, но в думите му са спотаени големи жестокост и огорчение от света. Има око за онези светли и изключителни детайли в тъканта на ежедневието, в същото време мракът сякаш взема връх. Винаги.

„Теория за материята и светлината“ или „Между дните“ предпочиташ?
И двете по-различен начин. По-добрият Портър, по-добрият писател, е в „Теория…“. Аз обаче имам слабост към романите, които задълбават в (причините за) разпадащото се (американско) семейство, които сипват сол в семейните рани и понякога ги лекуват, а друг път отварят нови.

51780

А кой е любимият ти разказ от сборника?
Ако можех да имам само един – „Заминаване“.

На кого би препоръчала Андрю Портър?
На всеки, които обича добре написани, обрани книги, които казват много неща с по-малко думи.

Сподели ни твой любим цитат.
Ок, ще е точно от „Заминаване“.

На Рейчъл й харесваше да се състезаваме боси по напречните дъски на моста. Те бяха разположени на равномерно разстояние, на около половин метър една от друга. На пълнолуние беше лесно, човек виждаше къде стъпва, но останалите нощи беше тъмно като в рог и се стъпваше на сляпо. Беше въпрос на вяра. Също и на ритъм. Веднъж да се подхлъзнеш, само леко да излезеш от ритъм, и кракът ти ще хлътне в празно пространство и може да счупиш пищял или по-зле, при лош късмет може да се подхлъзнеш и да полетиш към водата от височина десет метра. Разбира се, ние бяхме млади и безстрашни, така че не се препънахме. Номерът беше винаги да създадеш ритъм в главата си и да се съсредоточиш върху него. Но, както казах, всичко опираше най-вече до вяра, до почти сляпо убеждение, че дъската ще е точно там, където положиш крак. И неизменно беше.

Прочетете ревютата на Мила за „Теория за материята и светлината“ и „Между дните“ в „Аз чета“.

Теория за материята и светлината“ е книга на месеца. През март сборникът с разкази е намален с 40% и струва само 7.20 лв. 

Ако и вие искате да попълните въпросника ни, не се колебайте да се свържете с нас!

Share Button