Архив на категория: интервю

Авторът на „101 мита“: Не поп Кръстю, а поп Лукан и дъщеря му посочват Апостола на заптиетата. Народът ни не носи колективна вина за предателството!

Share Button

Любопитна дискусия се завърза около нашумялата книга „101 мита от българската история“ на Веселин Игнатов по време на нейната официална премиера в Добрич.  Читателите и почитателите на автора, които дойдоха да го поздравят и да си вземат автограф от него, му зададоха най-интересните въпроси. Събитието събра гости в просторната зала на Дома музей „Йордан Йовков“ в родния град на автора – Добрич преди броени дни. Инициативата за премиерата на задълбочения и пространен историографски том, тиражиран от издателство „Милениум“, бе на няколко авторитетни институции в столицата на Златна Добруджа, която е и роден град на автора. Домакини бяха местната община, Регионалният исторически музей и Сдружението на писателите, председателствано от известния поет Сашо Серафимов. 

Водещ на вечерта беше филологът д-р Кремена Митева – уредник на музея на „Йордан Йовков“. „Май се оказва, че Дядо Вазов е по-силен от историците. Това, което той е издигнал на пиедестал, е останало в съзнанието ни като най-величаво, този, когото е посочил за предател, се е запечатал в представите на поколенията като такъв. Литературата създава митове, което е разбираемо, но хубаво е, че има исторически книги като „101 мита от българската история“ на Веселин Игнатов, които ни говорят с факти и изкореняват стереотипното мислене.“, каза д-р Митева.

Публикуваме някои от най-любопитните въпроси и отговори от разговора на премиерата:

– Господин Игнатов, как и кога се породи желанието ви да изследвате толкова задълбочено българската история?

– Това е като някаква алхимия. Необяснимо е, както се казва – идва ми отвътре. Когато бях в казармата, четох едно изследване, посветено на Петър Делян на Йоно Митев и то пробуди любопитството ми. След това завърших История и български език във Великотърновския университет, посветих се на историята и на нейното преподаване в продължение на дълги години. А спомените ми с моите съученици за незабравими. През цялото време съм работил и надграждал изследванията, които виждате, събрани в новата книга.

– Какви се причини да има толкова много митове в българската история?

– Лични пристрастия, политическа конюнктура, липсата на достатъчно на брой и достатъчно достоверни извори и източници, от които може да се черпи информация. А особено за ранните периоди изворите, с които разполагаме, са чужди – ромейски. Ясно е какво диктува тяхната гледна точка. Източниците от Западна Европа, от Ватикана – предполагат същото. А дори да не са преднамерено неискрени, един французин не може да почуства като един българин събитията, които се случват тук. Нашите, българските, източници са малко, а още по-малък процент от тях са категорични. Тези, на които можем да се доверим са например надписите, като тези на хан Крум.

Тълкуването и интерпретациите още повече усложняват нещата. Всеки историк вижда оставеното от предците по различен начин. И според това кой учен е с по-висок статут в обществото се налага неговото виждане. Например Константин Иречек е един от историците, които са направили много за България. Напуснал е родината си, за да служи на Нова България. Но неговият труд излиза през 1885 г., обоснован е на определен ограничен обем източници, а след 20, след 50 години изследователите разполагат с повече материал и могат да направят различни изводи.

– Как тогава вие самият се справяте с тази ограничена изворова база, за да стигнете до истината за събитията и личностите, които разглеждате?

– Макар и аз да не разполагам с достатъчно факти, се опитвам да аргументирам всяко мое твърдение. Може някои колеги да кажат „опитва се да развенчае митовете, а създава нов мит“, защото всяка интрепретация може да изгради мит. Но аз си служа с логически съждения, които и самият читател може да проследи и да си изгради собствени изводи, които ще са по-близо до истината. Митът е историческа хипотеза. Например в очерка, озаглавен „Царицата прелюбодейка“, оборвам хипотезата, че съпругата на цар Калоян – царица Ана е организирала неговото убийство и е предложила ръката си на Балдуин. Всеки може да си зададе въпроса – какъв интерес има тя… Това е посоката, в която тръгвам в този конкретен случай и става ясно, че твърденията за измяната на царица Ана е само мит. Нима една българска владетелка, която е на трона от 7-8 години, би предала съпруга си, за да предложи ръката си на един пленник, който безвъзвратно е загубил своя престол? И този мит се гради на допускания, че тя е куманка по произход, т.е. притежава пламенна женственост и огнена плът, и не цени верността, направени преди време.

– Кои от разглежданите от вас митове са свързани с политическата конюнктура?

– Преди 89-а година прабългарите бяха подценявани като предтечи на народа ни, претопили се в „славянското море“. Но аз предпочитам да отдадем значимото място на древните българи. Да не смятаме, че са били кривокраки, грозни, с монголоидни черти, както дълго се твърдеше. Хан Аспарух, изобразен като Мадарския конник не е с азиатски, а с европеидни черти. Такъв е и Тервел. Конюнктурно наложен е и митът, че Стамболов е най-великият български държавник. Не може човек, който без да го бият, без изобщо да му го искат – като премиер министър – предлага на султана да ни вземе пак обратно в империята. Мит е и че е бил заместник на Левски, защото като време събитията не съвпадат. Кой е създал мита за Стамболов? Този, който е бил край него и е служел на неговите лични себични интереси.

– Къде откривате източниците, с които работите? Налага ли ви се да пътувате?

– Обиколил съм много градове из страната, в чиито библиотеки, музеи, архивни фондове съм търсил документални източинци. Бил съм в библиотеките в Плевен, Варна, Сливен, Русе, Бургас, Мелник, разбира се – в Регионалната библиотека в Добрич. Правил съм и редица проучвания на терен.

– Особен интерес будят редица митове, свързани с „най-иконичния образ на българското Възраждане“, както го наричате вие – Васил Левски.

– Като дете сънувах обесването на Левски и до днес не ме напуска усещането, че са обесили мен. Интересът ми към него е оттогава. Що се отнася до източниците, свързани с биографията му, всичко е публикувано и достъпно, дори вече и в интернет, въпросът е да се изчистят множеството наслоени митове около него и най-вече най-трайният – това, че поп Кръстю го е предал. Малко са хората, които продължават да вярват в него. Самият поп Кръстю дори не е знаел, че Левски е в Ловеч и няма как да го е казал на заптиетата. На 25 декември, посред зима, Левски се показва само на двама души в града. Величка Хашнова е тази, която лично е отишла в конака или пък нейния баща поп Лукан, когото тя е известила. Разказвам за това подробно както в „101 мита от българската история“, така и в монографията „Васил Левски – факти и фикции“, която също е издание на „Милениум“. А след това как се ражда митът, че поп Кръстю е предал Левски? Именно същите предатели – Поплуканови го създават, от една страна, за да избегнат петнтото върху себе си, а от друга, защото между поп Лукан и поп Кръстю има отколешна лична вражда. Те служат в една и съща църква, но поп Кръстю има повече „венчила“, повече семейства, на които е духовен пастир.

– Но все пак става дума за предателство. Трябва ли да се чувстваме виновни като нация затова, че българин е предал Левски?

– Защо!? И лошото и доброто дело се върши от определен индивид и петното е негово, а не на цялата нация. Пълни илитерати са тези, които могат да кажат – „Ние българите сме предатели!“. Ако се вгледаме в исторически събития, свързани с други народи, ще открием не по-малко потресаващи действия и събития. По време на френската революция Жозеф Фуше заповядва да разстрелят 20 хил. души с оръдия. За него Стефан Цвайг пише: „Той е изменил на всичко, на което може да измени. Кръвната му група е предател.“ Заради него са обезглавени Робеспиер – онзи, който го е издигнал, Сен Жус, Талейран. Но трябва ли французите да се самообвиняват за това? По същия начин турците не се срамуват от зверствата на османските султани, за много от които се знае, че са обезглавявали при възкачването си на престола първо своите десетки родни братя.

– Казвате, че не бива да се срамуваме. Стремежът ви като писател и историк е да подхранвате националното ни самочувствие. Може ли да се нарече книгата „101 мита от българската история“ патриотична?

– Да, „101 мита“ е патриотчна книга. Искам българинът да се научи да разсъждава и да приема само логически аргументирани мнения за нашето минало. Да не се доверява сляпо на митологеми. Тази книга  е за хората, които се интересуват добросъвестно от българската история. Нека не обръщат внимание на тези, които се изживяват като глашатаи на собственото си его, на собствените си или на чужди неверни убеждения. Аз стоя зад всяка дума на четивото, което предлагам! Ще се радвам повече българи да прочетат книгата!

Share Button

Карол Рифка Брънт за честното писане и значимото в юношеската литература

Share Button

Неотдавна Карол Рифка Брънт се присъедини към списъка с чуждестранни автори на „Милениум“, които дадоха специални интервюта за българските медии. Трогателният й young adult роман „Кажи на вълците, че съм си у дома“ успя да постигне малко чудо, като впечатли читатели от всички възрасти и с най-разнообразни литературни вкусове. Ключът? Откровеност и безстрашие при засягането на болезнени теми.

В интервюто си за вестник „Култура“ Брънт изтъква колко е важна искреността в писането, за да има то истински значим ефект върху читателя и обществото. В никакъв случай не пропускайте да прочетете целия разговор на авторката с Марин Бодаков тук.

– Може ли литературата да научи на съчувствие към гей-самоличността?

– Вдъхването на състрадание към различните хора, различните начини на мислене и съществуване е най-важното постижение на художествената литература. Проблемът е, че ако писателят се стреми да предизвика съчувствие у читателя или да разреши определен социален проблем, не вярвам резултатът да е сполучлив. Ако това е отправната ти точка, накрая книгата ти се оказва плоска и морализаторска. Мисля, че единствената цел, която авторът може да си постави, е да разкаже грабваща и честна история. Ето това поражда състраданието у читателя.

Карол Рифка Брънт - Кажи на вълците, че съм си у дома

Снимка: Babelio

Share Button

Ема Хупър: Огромна част от представата ни за самите нас се състои от спомени

Share Button

Наскоро един от любимите ни книжни сайтове „Аз чета“ взе интервю от Ема Хупър специално за българските читатели. В него тя разказва за „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“, за бъдещите си проекти, за музиката, писането и връзката между двете изкуства, за паметта и спомените, и, разбира се, за емоцията първият ти роман да направи световната си премиера на език, който не разбираш. 🙂

Отговорите на чаровната канадска писателка можете да прочетете тук.

Казват, че солената вода – море, пот или сълзи – лекува. Затова ли Ета решава, че трябва да стигне до океана?

Океанът в цялата си грандиозна необятност и пустота може да символизира новото начало, но също така и освобождаване от досегашната ти същност – нищо друго освен вода и завинаги вода, от която да създадеш новото си Аз. Това е мисията на Ета – изцеряване от натрупаните през целия й живот болки и преоткриване на себе си в остатъка.

Ема Хупър - Ета, Ото, Ръсел и Джеймс

Снимка: Les Escales

Share Button

Георги Марков: Мит е, че в България няма интерес към историческата литература

Share Button

Преди броени дни на книжния пазар се появи „Ханибал срещу Рим“, осмата книга от поредицата „История на войните“. По този повод решихме, че е крайно време да ви представим личностите зад този издателски проект. Тримата млади историци Александър Стоянов, Георги Марков и Юлиян Недев опровергаха схващането, че историята е суха наука, и доказаха, че реалните събития могат да бъдат в пъти по-вълнуващи от всеки роман. 🙂 Основателите на клуб „Военна история“ упорито запълват празнините за онези, които не знаят откъде да се информират за най-великите сблъсъци, познати на човечеството. Поканихме Георги като представител на екипа да ни разкаже какво ново се готви в кухнята на „История на войните“.

Georgi Markov

Георги Марков се любува на „Гръко-персийските войни“

Какво можеш да ни разкажеш за авторите на поредицата „История на войните“?
Казвам се Георги Марков и съм на 28 години. Заедно с Александър Стоянов  и Юлиян Недев завършихме история в Софийски университет през 2010 година. Винаги ми е било трудно да определям историята като професия – тя е по-скоро призвание, интелектуално предизвикателство, дори начин на живот.

За кои исторически периоди предпочитате да пишете?
Специализирах антична история, като научните ми интереси определено бяха свързани с епохата на Елинизма, походът на Александър срещу Персия и последвалите войни на Диадохите (най-общо казано, епохата обхваща периода от средата на IV до края на III в. пр. Хр.).
Александър Стоянов специализира история на Новото време и по-конкретно XVII-XVIII век. Магистратурата и последвалата докторантура в Лайден (Холандия) са концентрирани в този времеви период и в частност неговата военна история. По специфични теми като Тридесетгодишната война или войните на Луи XIV той е един от най-добре подготвените млади историци в България.
Юлиян Недев пък специализира съвременна световна история, като фокусът на неговия интерес определено е Втората световна война – както причините за избухването й, така и нейният ход, измерения, технологични особености на участващите армии и последици. Паралелно с това не познавам много хора в България, които да знаят повече от него за властването на Фридрих II Велики и възхода на Прусия през втората половина на XVIII век.

Какво ви подтикна да сформирате клуб „Военна история“?
Идеята за клуб „Военна История“ се роди много рано, още през 2008-2009 г., когато бяхме студенти в трети курс. Тогава често се питахме защо военната история не е по-добре застъпена в лекционния и семинарен курс на Историческия факултет и какво може да се направи по въпроса.
Клубът се превърна в реалност след завръщането на Александър от Лайден през есента на 2011 година. Тогава бяха проведени и няколко свръхуспешни лекции на военна тематика, които дадоха да се разбере, че интерес към идеята със сигурност ще има. През януари 2012 г. се появи и фейсбук странницата на клуба, последвана и от списание „Военна история“, което бързо пожъна голям успех сред публиката. Самият факт, че три години и половина след създаването на страницата тя продължава да увеличава своята аудитория и вече има над 12 000 последователи, е достатъчно доказателство за успеха на идеята.

Uliyan Nedev

Юлиян Недев позира с „Наполеон – възход и погром“

Как се зароди проектът „История на войните”?
Идеята за поредицата „История на войните“ дойде от издателство „Милениум“. Впечатлени от успеха на фейсбук страницата, колегите от издателството се свързаха с Александър Стоянов и му представиха план за определен брой книги, които да разказват за най-важните и мащабни конфликти в хода на човешката история.
Разбира се, задачата е непосилна за един човек и затова Александър заложи на Юлиян Недев и мен, за да можем да се съобразим със сроковете на издателството.

Защо избрахте да стартирате поредицата с Александър Велики?
Искахме първите книги да са едновременно знакови и да представят теми, които все пак са донякъде познати на широката публика. По тази причина с Юлиян се насочихме към двама от най-известните и успешни пълководци на всички времена – Александър Велики и Наполеон. Чисто логистично аз успях да се справя с текста по-бързо и това е единствената причина книгата „Походът на Александър да постави началото на поредицата.

Как протича писането на научно-популярен труд? Откъде събираш материали?
На първо място – определяне на литературата, която ще се ползва. Тъй като античната история е малко по-специфична, в моя случай това включва две категории – извори и академични изследвания, като аз поставям сериозно ударение на първите. Разбира се десетгодишният ни опит като историци много помага за скоростното насочване към възможно най-качествената литература.
Оттам насетне идва моментът на планиране на текста, структурирането му глава по глава и конспектирането на съдържанието на отделните части. Предпочитам да чета и пиша едновременно – не си правя бележки за цялостната тема и след това да почна да пиша, а процедирам глава по глава. Така впечатленията ми от изворите и академичните трудове са много по-пресни и има възможност за свежи идеи в процеса на самото писане.

На български или чуждестранни източници разчиташ повече?
Определено залагам на чуждестранни заглавия. Не искам да обиждам българската академична историческа общност, но с много малко блестящи изключения, тя просто не издава литература. Има цели тематични кръгове, за които няма абсолютно никаква информация на български. По тази причина онлайн библиотеките със свободен достъп и академичните проекти от рода на Gutenberg и Perseus Digital са просто безценни за нас.

Би ли написал исторически роман?
Исторически роман? Едва ли. Романът е прекалено изискваща форма, твърде ангажираща. Повест или новела – това звучи по-реалистично. Всъщност пиша къси разкази, но в съвсем друг жанр, макар до известна степен фентъзито да е обусловено от познания по средновековна история.

Има още

Share Button

Читателят: Аделина „Змей“ Генова за невинността и жестокостта в „Стая“

Share Button

Имало едно време един Змей, който обичал да изпепелява кралства, да трупа планини от лего и… да чете. Когато не отвличал умни принцеси и не се борел с досадни юнаци, змеят пишел ревюта за книги в блога си „Книгозавър“. Разбира се, приказката е посветена на една от нашите любимки Аделина „Змей“ Генова. Змеят обича книгите на „Милениум“, а ние обичаме змейове 🙂 Ето защо поканихме Ади да ни погостува в рубриката „Читателят“, където ще си говорим за романа „Стая“ на ирландската авторка Ема Донахю.

Zmei

Какво те привлече към романа на Ема Донахю?
Мога да излъжа и да кажа, че е била наивистичната корица или обещаващaтa и подклаждащa любопитството анотация. Мога, но ще излъжа.
Истината е, че в някакъв слънчев следобед попаднах в офиса на „Милениум“ и някой ми е връчи с думите „Прочети я, интересно ми е дали ще ти хареса“. И така започна пътешествието ми из Стаята.

Как ти повлия престоят в Стаята с Ма и Джак?
Повлия ми… отрезвяващо. Свободата, която имаме, не е за подценяване.

Книгата провокира ли те да научиш повече за реалните събития, вдъхновили написването й?
Книгата ми припомни скандалът, избухнал в така спокойната Австрия през 2008 година. Въпреки че по онова време медиите не бяха толкова жестоки и не търсеха жълтината във всяка новина, тогава гръмнаха заради жестокостта на случилото се. Ако правилно помня, Фрицъл беше държал дъщеря си и няколко от внуците си над 20 години. Още тогава бях ужасена как е възможно това да се случи, а „Стая“ ми го припомни съвсем отблизо – с наивитета на Джак и бепомощността на Ма.

Ще гледаш ли филма „Room“, който излиза по кината през ноември?
Честно да си призная, като човек, неглижиращ филмовата индустрия, не знаех, че ще има филм. Добре е, че ми казваш. 🙂 Ще наглеждам афиша за „Стая“.

Има още

Share Button