Дизайн на корицата: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски
Избрахме 13 любими цитата от романа „Кажи на вълците, че съм си у дома”, в който Карол Рифка Брънт разказва за 14-годишната Джун.
Джун обича да скита в гората и да си представя, че е на лов и наоколо няма жива душа. Не умее да се сприятелява и затова смъртта на вуйчо й Фин е изключително трудна за нея. Тъкмо загубата на най-близкия й човек обаче разкрива пред нея цял един свят.
Не забравяйте, че през септември „Кажи на вълците, че съм си у дома“ е книга на месеца и е намалена с 40%! 🙂
1. Седях най-отзад в минивана, Грета беше на седалката пред мен. Бях се настанила така, че да мога да я гледам, без тя да ме види. Това е хубаво занимание, само дето човек трябва да е винаги нащрек. Околните не бива да забележат, че ги наблюдаваш. Ако те хванат, се държат с теб, все едно си най-големият престъпник на света. И може би имат основания. Може би наистина трябва да се обяви за престъпление да се опитваш да зърнеш това, което хората предпочитат да скрият. 2. – Грета, нали знаеш, че не му остава много… На Фин.Исках да съм сигурна, че и тя го разбира. Мама беше казала, че е като касета, която не можеш да върнеш и да пуснеш отначало. Само че докато слушаш музиката, не помниш, че няма как да пренавиеш лентата обратно. Забравяш, отдаваш се на музиката и на слушането, и тогава изведнъж касетата внезапно свършва. 3. Намерихме баба във фоайето, разговаряше с някакъв мъж, когото не познавах. Изобщо не приличаше на мама, но това беше напълно нормално за тази страна на фамилията ни. Все едно Фин и мама бяха решили, че каквото и да става, няма да бъдат като родителите си. Дядо беше военен, а Фин беше станал художник. Баба беше прекарала целия си живот в готвене, гладене и ходене на фризьор, за да е издокарана за дядо, а мама беше готова да плаща скъпо и прескъпо, за да не глади и да готви, и се подстригваше съвсем късо, за да не се налага да обръща внимание на косата си. Ако тази тенденция се запази при мен и при Грета, двете за нищо на света няма да искаме да стоим затворени по цял ден в офис, което засега напълно важи за мен. Ако трябва да решавам, ще работя на експозиция за Ренесанса като соколар. Няма да се тревожа за израстване в кариерата и за повишения, тъй като при соколарите няма такива работи. Или си соколар, или не си. Птиците или се връщат при теб, или отлитат завинаги. 4. Аз не обичам да подслушвам, защото опитът ми показва, че и без това не би желал да знаеш нещата, които родителите ти крият от теб. Не е приятно да научиш, че баба ти и дядо ти се развеждат, защото дядо ти е избухнал и е зашлевил баба ти след петдесет и две години мирен съпружески живот. Не е приятно да разбереш предварително какво ще получиш за Коледа или за рождения си ден, а после да се преструваш на изненадан, макар да не можеш да лъжеш. Не е приятно да чуеш, че класната ти е казала на майка ти, че си с посредствени способности по математика и английски и би следвало да се примириш с това. 5. Отмяната на купона ме зарадва, естествено. Проблемът не беше просто в срамежливостта и необщителността ми. Имаше и друго. Не изпитвах никакъв интерес към наливането с бира и водка, пушенето на цигари и другите неща, за които Грета смяташе, че и представа си нямам. А аз просто не желаех да си ги представям. Всеки може да си ги представи. Аз предпочитах да си представям гънките на времето, пълни с вълци гори и зловещи мочурища в полунощ. Да си мечтая за хора, които не трябва да правят секс, за да са сигурни, че се обичат. Които те целуват само по бузата. 6. Цяла глутница гладни вълци, тичащи по заледения сняг в гората. Сънувах, че и аз съм там. И че разбирам езика им.
– За теб е сърцето – прошепна един от тях. – Аз ще взема очите.
И в съня си дори не побягнах. Стоях и не помръдвах, чаках вълците да ме разкъсат. 7. Ами ако никога повече не се появеше друг, който да ме познава така? Ами ако ми беше писано цял живот да получавам посредствени подаръци – комплекти тоалетни принадлежности, кутии с шоколадови бонбони и чорапи за спане – и никога да не попадна на друг, който да ме познава като Фин? 8. – Това е тайната. Ако си такъв, какъвто си искал, ако си се обграждал само с хубави хора, то няма да ти пука, ако утре умреш.
– В това няма никаква логика. Ако си толкова щастлив, ще държиш да останеш жив. Ще искаш да живееш вечно, за да продължиш да си щастлив.
– Не, не. Само най-нещастните се вкопчват в живота, защото смятат, че все още не са постигнали всичко. Мислят си, че времето им тук не е достатъчно. Струва им се, че са били измамени по някакъв начин.
9. Питах съвсем сериозно. Наистина се чудех защо хората се занимават с неща, които не харесват. Понякога ми се струваше, че животът е някакъв постоянно стесняващ се тунел. Когато се раждаш, тунелът е широк. Но само миг след това се стеснява наполовина. Ако си момче, вече е сигурно, че няма да бъдеш майка, и е твърде вероятно да не станеш маникюрист или учител в детска градина. Докато растеш, тунелът постоянно се стеснява. Ако паднеш от някое дърво и си счупиш ръката, зачеркваш възможността да станеш бейзболист. Ако изкарваш само двойки на контролните по математика, зарязваш мечтата си да бъдеш учен. Ето така отминават годините, докато накрая не се заклещиш някъде. Като хлебар, библиотекар или пък барман. Или счетоводител. И това е. В деня на смъртта ти тунелът е толкова тесен, натоварил си се с толкова много направени избори, че накрая просто те смачква. 10. За миг-два бяхме само ние двамата и аз сграбчих този шанс. Нямах друг избор. Прошепнах: „Помогни ми“, макар да знаех, че най-вероятно смутено ще ми обърне гръб. Но той не го направи. И това беше началото. Не изпусках часовете му, започнахме да си пишем. 11. Когато Грета се появи, татко ме стисна за ръката, все едно иначе нямаше да я забележа. Изглеждаше фантастично. Издокарана и нагласена. Нашите се усмихваха. Личеше си колко се гордеят с нея и си дадох сметка, че не помня кога са се радвали толкова на нещо, направено от мен. 12. Знаех колко опасни са разочарованията, как могат да те превърнат в такъв, какъвто никога не си искал да бъдеш. 13. Момичето с най-хубавите ботуши на света. Ами ако е там? И плаче? Сигурна съм, че ще плаче. Сълзите й разказват историята на това, което знае. Че миналото, настоящето и бъдещето са едно. Че няма къде да отидем от тук и сега. Домът си е дом.
Pingback: Читателят: Петър Панчев за личните каузи и борбата в „Кажи на вълците, че съм си у дома“ | Блог на издателство "Милениум"