Робин Джарвис е автор на едни от най-зловещите книги, писани през последните години. „Танцуващият замък” е фентъзи-хорър трилогия, населена със странни същества, които идват от паралелен свят. Пристигат през книга и постепенно обсебват хората навсякъде. Прочитането на романите поражда доста въпроси и може би идеи за продължение. Ето какво разказа в интервю за българските читатели самият Джарвис:

Г-н Джарвис, всеки писател има любимо време и място за писане. Вие как пишете?
По някаква причина най-добре пиша нощем, затова работя до към 4-5 сутринта, като обикновено съм си пуснал и някаква подходяща музика за настроение. Имам и един фенер, който виси до мен; паленето на свещта му е част от вечерния ми ритуал преди да се гмурна в работата.

Винаги ли сте искали да бъдете писател?
Винаги съм си мислел, че ще се занимавам с някакво изкуство, понеже в училище много обичах рисуването, но не си се представях като писател. Мислех, че не съм достатъчно умен. Сега разбирам, че писането е просто рисуване с думи и точно така подхождам.

Кой е любимият ви автор на фентързи и ужаси? А любими книги от тези жанрове?
Нямам определен любим автор. Много харесвам Люси Бостън, Алън Гарнър, Кенет Греъм, М. Р. Джеймс и Толкин, все по различни причини – светостроене, атмосфера, промъкващото се напрежение или чистата радост от вълшебството на света.

Любимият ми вид книга е такава, в която да мога да избягам и която да ме накара да забравя ежедневието и натоварения живот. Това се опитвам да направя и аз като писател.

Как успяхте да изградите света на Танцуващият замък?
Светът сам ме намери! Друг път не ми се е случвало, но цялата финална сцена в първата книга ми се присъни. Беше толкова цветна и истинска, че се събудих и изтичах в кабинета си, за да я запиша. Беше толкова специфична и подробна, че изписах две страници със сюжет и герои. Присъниха ми се и имената на някои герои като Измъс, Принца на Карите и Жокея, как са облечени, какво правят и казват. Оттам дойде и плодът минчет, както и точният му вид и вкус, но сънят ми даде най-вече и името на самата книга – „Танцуващият замък“ – и защо е толкова опасна.

С обратна разработка от тази сцена открих как всички в нея са достигнали до този критичен момент, но не беше особено трудно – сънят ми беше дал достатъчно материал за работа. Беше същински дар и ей-така от нищото, но не ми се иска да се замислям откъде е дошъл този сън, защото може да разбера и отговорът да ме изплаши.

Кой е любимият ви герой от трилогията?
Ох, труден въпрос! Харесвам ги всичките по различни причини. Измъс е толкова зъл и привидно вежлив, че човек не може да не го хареса. Мартин е базиран на мой приятел, който наистина е учител по математика, така че и него много го обичам. А стражите Пунчинело ги писах с голямо удоволствие, понеже са толкова неумолимо противни и гротескни. Но може би любимият ми е Джералд, защото е една удивителна комбинация. Донякъде е базиран на единия член на истински британски актьорски дует, който беше много популярен през седемдесетте. Потърсете Хиндж и Бракет (Hinge and Bracket) в youtube и ще видите как Джералд като Ивлин свири на пиано.

Някога бихте ли живели в Муункастър?
Много бих искал да отида, но за кратко. Там всичко е по-силно – цветове, миризми, вкусове, звуци, страсти – мисля, че за повече от няколко дни би било изтощително. А и остава вечната опасност…

Сега сигурно е по-безопасно, но си остава страшно. Не знаеш какво може да се случи във всеки един момент и дори най-обикновената задача може изведнъж да се окаже смъртоносна. Горите са пълни със странни същества, които още не сме срещали, а земите отвъд тринайсетте хълма са още по-диви. Замъкът може вече да е розов, но това не значи, че и положението е такова.

Какво мислите за социалните мрежи и глобализацията? За Вас те проблем ли са или сте хиперболизирали тази идея в трилогията?
Мисля, че за всички трябва да е проблем това, че най-големите и богати корпорации на планетата се отнасят с хората, които произвеждат продуктите им, толкова зле, че работниците опитват масово самоубийство. Същите корпорации успяват да избегнат плащането на данъците, така че това наистина е нещо, на което да се ядосате. Някои марки трябва да се избягват, без значение колко милиони харчат в опит да ви убедят колко са готини и модни. Ще оцелеете и без тях.

Социалните мрежи са просто удивителни, те са един невероятен напредък за човечеството, но се развиха толкова бързо, че нямахме време да се приспособим и за нещастие помогнаха на един грозен елемент да разцъфне. Има прекалено много гадни и невежи хора, за които е удоволствие да носят нещастие на другите. Прицелват се в уязвимите и изливат такава отрова, каквато не биха посмели да споделят лице в лице. Днешните технологии дават платформа на тези страхливци. Свободата на словото е нещо страхотно, но свободата да насаждаш омраза не е.

Смятате ли да напишете още книги в същата вселена, особено за закачулените фигури в Черната тъмница и тяхната игра? Как е започнала или как свършва?
Не ме изкушавайте! Муункастър ми липсва повече, отколкото очаквах. Сякаш тъгувам по дома, толкова е шантаво. Много бих искал да науча нещо повече за вечните картоиграчи и горкия стар Мърморко. Откъде са дошли играчите, кои са и защо играят вековечната игра? Кой изобщо е направил картите? Колко свята засяга играта им? Мисля, че краят на играта не вещае нищо добро за когото и да било.

Обикновено поредиците в този жанр са по-дълги. Как разбрахте, че е дошло време да завършите историята?
Някак инстинктивно усещам колко дълга ще е историята. Не бих искал да я разтеглям и да пиша две или повече книги само за пълнеж. Това би развалило удоволствието на писането и читателят щеше да усети.

Искате ли да кажете още нещо на българските читатели?
Първо, благодаря ви, че прочетохте „Танцуващият замък“. Второ, не бъдете Танцуващи, винаги се пазете от злото в ежедневието ни и не следвайте сляпо бомбастични твърдения и истерии.