С ваша помощ извадихме 13 любими цитата от романа на Андрю Портър „Между дните„.

Книгата ще се хареса на всички, които си падат по семейните драми. Разказан с изключителна проницателност, това е роман за капризите на любовта, за предателството и прошката, за бягството от дома и миналото и за надеждата, която остава накрая.

А и само през август „Между дните“ е книга на месеца и е намалена с 40%! 

1. Тя се вглежда в очите му и въздиша. В определен сми­съл все още се чувства виновна, че го остави тук да се оп­равя сам с родителите им, че не беше до него, когато всич­ко се срути. Ричард беше този, който трябваше да се бори с кризата след това, да изтърпи скандалите, съдебните про­цедури и разпределянето на вещите. Ричард беше този, който й се обади в онази неделна вечер в края на октомври да й съобщи новината, оставяйки загадъчна гласова поща на телефона й: „Третата световна война започна, Кло. Се­риозно. На домашния фронт нещата вървят зле. Обади ми се веднага“.

2. Тед не му каза, но Елсън добре знаеше, че вече не се интересуват от неговата естетика. Усещаха, че е отишъл прекалено далеч, че сградите му стават прекалено сурови и студени. Имаше и няколко оплаквания от клиенти. Един от тях, известен филмов актьор, настоял в началото Елсън да направи проекта на къщата му, но когато видя крайния продукт, заплаши фирмата със съд. Твърдеше, че сградата е довела брака му до емоционален срив, че съпругата му се разплакала, когато видяла къщата, защото не било място, където нормално човешко същество би отглеждало деца­та си.

3. Тя се усмихва свенливо.
– Изглеждаш разочарован.
– Защо трябва да съм разочарован?
– Не знам – казва тя и зарязва въпроса.
– Нека те попитам нещо, Кадънс – почва той след мал­ко. – Мислиш ли, че има полза от днешния ни сеанс?
– Да.
– Сигурна ли си?
– Да, защо? Да не би да ми казваш, че е бил безсмис­лен?
– Не. Не казвам нищо.
Тя се вглежда в него. Питърсън. Досадникът Питър­сън. Представя си какво би било да е негова съпруга, да прави любов с него. Представя си как го пита: „Харесва ли ти да те докосвам тук?“, а той отговаря: „Не знам. На теб харесва ли ти да ме докосваш там?“. На всеки въпрос ще отговаря с въпрос. Това беше Питърсън. Това беше неговият стил, неговата представа за безпристрастие.

4. Клоуи също се усмихна, каза й колко много се радва за нея, но дълбоко в себе си продължаваше да се чуди какво точно се бе случило с приятелката й; колко различна из­глеждаше сега. Всеки път, щом си отвореше устата, й се струваше, че говори зад дебела възглавница, че прикрива думите си зад евфемизми и представя всичко в позитив­на светлина. Всяко споменато нещо беше красиво, всеки човек в живота й беше прекрасен и „много мил“. След известно време Клоуи започна да се пита дали живеят на една планета. Искаше да й припомни нещата, които бя­ха правили заедно: как след седмия час се промъкваха зад физкултурния салон, за да се надрусат, как веднъж открад­наха колата на баща й и се понесоха с бясна скорост по пътищата с няколко момчета от „Монтроуз“, как крадяха гримове от щанда на „Ланком“ от „Марси“. Интересно й беше дали Симон си спомня всичко това, дали си мисли от време на време за тези дни, или ги е натикала дълбоко в съзнанието си наред с много други неща.

5. – Остави ги да полудуват – каза той. – Още са млади.
– Опасно е с тези мълнии – отговаря тя.
Но д-р Майкълсън поклаща глава и се смее:
– Ти не си ли плувала в дъжда? – пита я той и потупва ръката й. – Добре знам, че си правила такива неща.
Жена му го поглежда, но не отговаря.

6. После, когато салонът се изпразваше, Раджа я завеж­даше в една от задните стаи – голямо прашно помещение с рафтове, побрали цялата филмотека на Стратъм, посочва­ше й филм след филм и й обясняваше защо всеки от тях е толкова специален или как е повлиял този или онзи върху живота му. После я молеше да си избере един.
– Няма ли да си навлечеш неприятности? – го бе попи­тала първия път.
Но той се бе усмихнал и бе поклатил глава.
– Имам ключ – бе потупал джоба си той, после се бе огледал. – Е, казвай, кой да бъде?

7. В онзи период Клоуи разговаряше с брат си три или четири пъти в седмицата. Той беше нейната връзка с нор­малния свят. „Хората тук са толкова слабоумни! Сериозно. Ако взема да ти разказвам какви тъпаци са, няма да ми повярваш.“ Ричард се смееше, понякога я утешаваше и й съчувстваше, друг път й даваше съвети, уверявайки я, че всичко ще се оправи, но Клоуи се съмняваше.
По онова време единственото й спасение беше учене­то и тя потъна в учебниците с подновено усърдие и енер­гия.

8. – Хората са слаби – каза й накрая. – Колкото повече раста, толкова по-ясно го осъзнавам.

9. Той се опитва да си спомни кога за последно бе изпитал към Кадънс онази страст, която навремето го караше да спре асансьора между етажите, да я обладае на задната седалка на колата или в тоалетната на ресторанта; страст, заради която бе прекъсвал работни срещи, бе се връщал по-рано от работа или изобщо не бе ходил, преструвайки се на болен. Как е възможно, мисли си той, жената срещу него да е същата, с която бе правил любов с часове и на която се бе обаждал по три-четири пъти на ден, за да може да избута някак работата? Същата, заради която веднъж хвана самолета за Амстердам ей така, просто защото тя беше там и му липсваше? Какво се бе променило оттогава, коя бе причината двамата да не могат да останат повече от минута в една и съща стая, без да се скарат?

10. В един момент щеше да му се наложи да признае пред света какъв е. Да признае и пред себе си, че иска да каже нещо на хората и иска те да го чуят. Дълго време неговата мантра беше „не ми пука“. Тази фраза го характеризираше като личност, позволяваше му да работи в кафене „Бразилия“ срещу минимално заплащане, да излиза с момчета, в които не беше влюбен, и да прахосва вечерите си на места като къщата на Бето. В много отношения щеше да му е по-лесно да продължи да живее както досега, да се разпилява всяка вечер в алкохолна мъгла и наркотици, да прекарва нощите си на поляните пред чуждите къщи, да пише просто за удоволствие, за запълване на времето, да казва на хората, че е Ричард Хардинг, завършил университет, но без работа и без перспектива. Естествено, не можеше да я кара така цял живот, но можеше да продължи поне през следващите няколко години. Междувременно щеше да се наслаждава на утехата от „не ми пука“ и на естетическата свобода, присъща за живота, изпълнен с невъздържаност от всякакъв род.

11. Възможно ли беше единственият начин да избягаш от миналото си да е този: да изтриеш себе си, като си измислиш нова идентичност и прекъснеш всички връзки със семейството, приятелите и страната си? И колко време трябваше да продължи това? Така ли щеше да живее винаги, или накрая щеше да усети нужда да се върне?

12. Спомняше си онази вечер, когато Елсън се върна от работа и седна срещу нея в кухнята. Докато си наливаше вино, Кадънс си помисли: „Не те обичам повече. Мога честно да кажа, че не те обичам повече“.

13. Докато я прегръщаше, утешаваше и галеше, той си помисли колко странно нещо беше семейният живот, особено в съвременния свят, как семейството ти може да се разпада от една трагедия, синът ти може да те мрази, бившата ти да пуши марихуана в банята, а дъщеря ти да влезе в затвора и все пак ти да се чувстваш щастлив, че участваш във всичко това, че има хора, които се нуждаят от теб и зависят от теб, дори и да не го знаят.