Откъс от романа „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ на Ема Хупър

Share Button
Дизайн на корицата: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Дизайн на корицата: Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Една нощ, няколко часа преди изгрев слънце, 83-годишната Ета приготвя багажа си и поема пеша към океана, който винаги е искала да види. Дотам трябва да извърви 3232-a километра, пресичайки цялата страна. В чантата си е събрала най-необходимите си неща: четири чифта бельо, един топъл пуловер, малко пари, листове за писма, както и един с адреси и друг с имена, четири чифта чорапи, пощенски марки, бисквити, парче хляб, шест ябълки, десет моркова, шоколад, бутилка вода, карта в найлонов плик, пушката на Ото и патрони и един малък рибешки череп.

Романът на Ема Хупър излиза премиерно в България. Правата й вече са откупени в много страни, но тиражирането на творбата предстои дори за родината на авторката Канада.

Избрали сме откъс за вас от „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс„, която този месец предлагаме с 40% отстъпка.


12.

Ета вървеше ли, вървеше, не спираше; понякога Джеймс избързваше напред, понякога изоставаше, но през повечето време подтичваше край нея. Скали, езера, дървета. Скали, езера, дървета.

Ото будуваше и майстореше ли, майстореше. Бухал, лястовичка, тигър, земна катерица, две миещи мечки, лисица, гъска, катеричка, гърмяща змия, един бизон, който му отне много нощи, рис, кокошка, койот, вълк и цяло ято дребни, нежни скакалци.

Ръсел беше някъде на север, никой не знаеше къде освен той самият.

До неотдавна Уини още беше жива. Беше се обадила на Ото и Ета от Париж за рождения ден на брат си.
– Кога ще си дойдеш у дома? – зададе й редовния си въпрос той.
– Домът ми е тук – отвърна с редовния си отговор тя, в гласа й се долавяше слаб акцент, който в течение на разговора постепенно изчезваше.
– Добре. Просто реших да проверя, за всеки случай.
– Ха!
– Шейсет и пет години, Уини! Минавало ли ти е през ума, че ще изкараш толкова време там, когато замина?
– Да, май да.
– Хм…
– Как е Ета?
– Тя е… държи се. През повечето време е добре.
– Ото?
– Какво?
– Ако ти потрябвам, ще си дойда.
– Знам, благодаря ти, Уини.
– De rien, Joyeux anniversaire, mon vieux.

Скъпа Ета Глория Киник,
Сега разглеждам внимателно всеки патрон и се чудя дали не е минал през ръцете ти.

Не често, но понякога Ото се оказваше с малко свободно време в някое достатъчно голямо градче, за да има барове, музика и жени. Въпреки че вкъщи пиеше само бира и по малко уиски, тук си поръчваше вино, което боядисваше устните и езика му в тъмночервено. За войниците напитките бяха безплатни.

В бара винаги имаше по някоя Жизел. Градовете се сменяха, но Жизел винаги беше една и съща, с къса черна коса. Приближаваше се към Ото, без той да я види.
– А, ето го и моя любимец. Момчето с бялата коса. Готов ли си за един танц, войнико?
– С кого танцуваш, когато мен ме няма, Жизел?
– Ти не си ми единственият любимец – отвръщаше тя, прегръщаше го с едната ръка, а с другата го погалваше по косата.

Ета,
–––––––––– затова си помислихме, че ще ги настигнем, но този път май ни настигнаха те и –––––––––––––––. И аз хукнах, не бягах, не ги преследвах, просто тичах, докато накрая се озовах в ––-– . Беше тъмно и тясно, но от толкова седене на тъмно и тясно очите ни са свикнали и в най-гъстия мрак виждаме като посред бял ден, и затова видях ––– в дъното, подпираше се на стената и едвам си поемаше дъх, сякаш и той току-що беше дотичал. И той ме видя. В дясната си ръка държеше пушка също като мен. Исках да му кажа нещо, макар че едва ли щеше да ме разбере. И тогава ––-–. Той се стресна, подскочи и залегна, а аз се метнах зад един библиотечен шкаф и натиснах спусъка. С едно движение, което не може да се опише с една дума, се хвърлих на пода и стрелях към него. После изскочих навън и отново хукнах. Тичах, тичах, тичах и през цялото време в главата ми пулсираше една мисъл: трябва да ù го разкажеш, трябва да го напишеш; давах си сметка, че ако успея да задържа в главата си тази мисъл, всичко ще бъде наред, защото само така ще мога да се насиля да запазя разсъдъка и тялото си, за да стигна до писалката и хартията и да го опиша.

Унасяше се в танца с Жизел, чиято къса коса едва обрамчваше лицето и която ухаеше на парфюм, сладък аромат на цветя, обагрен с по-острата нотка на алкохол, същият алкохол, който подтикваше носът и устата му да изследват потайните местенца, където тя беше пръснала по малко: от вътрешната страна на китката, зад ушите, между гърдите, над жартиерата.

Скъпа Ета,
Всеки ден тук те блъсва като вълна в лицето, удря те като силен джин в главата, сякаш се мъчи да те убеди, че това е реалността, друго няма. Сякаш всичко у дома, Реджина и Халифакс, пътуването с влака, е само някаква измислица, нещо нагласено, най-обикновен декор, а това тук, единствено това тук, е реалността.
Скоро ще стане една година и ще ме изпратят вкъщи за няколко дни. Не съм сигурен дали искам да се върна. Не съм сигурен, че ще успея да обединя това тук с онова при вас, дори не мисля, че е възможно.
Често си препрочитам писмата ти и гледам дълго снимката с училището, с децата и теб. Нишките, които свързват това тук с онова там. Напомням си, че съществувате и точно това оправдава всичко.

Ета,
Дадоха ми десет дни домашен отпуск. Тази година ми се стори безкрайна, безкрайна като ширналото се жито преди жътва. Пътуването с кораба трае –-– дни, после още три с влак и трябва да пристигна на –––. Предпочитам на гарата да видя само теб. Да си само ти, когато си дойда у дома. Майка ми, баща ми, Ръсел, сестрите и братята ми ще ми дойдат в повече, не знам как ще се сдържа, ако се изсипят всички там. Можеш ли да ме разбереш? Доскоро, надявам се.
Твой
Ото.

– Колко време се пътува от там до тук?
Ета беше донесла на Ръсел масленки. Той боядисваше старата къща на новата си ферма. В бяло. Слънцето вече залязваше.
– На отиване Ото пътува седмица. Но може и по-бързо. Корабът на чичо стигна за четири дни. Значи между четири и осем дни – провикна се от стълбата Ръсел. – Защо?
– Просто питам. – Тя сложи чинията със сладките по-далеч от стълбата, за да не ги накапе с боя. – Ще ги оставя тук.
– Благодаря. После ще ти донеса чинията.
– По-добре аз да мина да си я взема. Тези дни смените ми във фабриката са малко объркани.
– Добре.
– Лека нощ, Ръсел. Не се преуморявай.
Той я проследи с поглед, от стълбата се виждаше цялото поле на километри околовръст. След това слезе и без да се измие, както си беше с изцапаните от боята ръце, се нахвърли на сладките.

През града минаваше само един влак, който пътуваше всеки ден с изключение на неделите. Спираше само често профучаваше покрай гарата между два и тринайсет и два и четиринайсет на обед. Но всеки път някой можеше да слезе. Винаги съществуваше такава възможност. Ета беше пресметнала, че Ото може да пристигне всеки ден в промеждутъка между този четвъртък и следващия. Без неделята. Тя попита във фабриката може ли да смени дневните си смени с нощни.
– За една седмица ли?
– За една седмица и един ден.
Наложи се да остане при родителите си, защото училищният автобус не пътуваше вечер. Каза им само, че за известно време ще работи нощна смяна. И това не беше лъжа. Те не попитаха за причината, нито се заинтересуваха дали тази промяна е нормална, дали ще отсяда у тях и занапред и дали да не прибират завивките й в миришещата на нафталин ракла. Леглото й винаги беше оправено, за всеки случай.
В срядата тя и Луси Перкинс се засякоха в рейса на обичайните си места. Ета каза:
– Известно време няма да ме има.
– Колко време?
– Осем дни.
– На фронта ли отиваш?
– Не, не.
– Добре. Ще ти пазя мястото.
От четвъртък Ета установи друг режим. В един и четирийсет и пет обличаше светлосинята си рокля с буфан ръкав, колан и колосана якичка и отиваше на гарата, в два заставаше на перона и чакаше дванайсет минути, щом чуеше свирката на влака, който отдалеч известяваше пристигането си, сърцето й се разтуптяваше. Гледаше с притаен дъх как локомотивът и вагоните профучават покрай нея и я засипват с прах, после изтупваше роклята си и в два и четиринайсет, най-късно два и шестнайсет се връщаше в дома на родителите си, спеше, четеше, помагаше на майка си или разговаряше с баща си, докато станеше време да облече гащеризона и да отиде на работа със залязващото слънце.
Момичетата от нощната смяна бяха различни.
Първата вечер едно от тях, покрило косата си не с обикновената синя кърпа, а със зелен шал на жълти точки, се обади:
– Ново попълнение! Бързо, някой да я ухапе!
Приятелката й, която стоеше до нея, със синя кърпа на главата, но с яркочервено червило, хвана ръката на Ета и я захапа лекичко за китката, оставяйки слаби следи от зъби и ясни очертания от червените си устни.
– Ние, нощните момичета, сме вампири и трябва да те направим една от нас.
Нощем шегите и разговорите бяха разрешени, не се спазваше строгата дисциплина от деня. По този начин момичетата се държаха будни.
– Защо се премести нощна смяна? – попита момичето със зеления шал на жълти точки.
– Просто исках да видя как е – отвърна Ета.
– Нима? – обади се приятелката й с яркото червило и вдигна вежди присмехулно.
През първия четвъртък никой не слезе и не се качи, влакът отмина, потраквайки ритмично по релсите: ня-ма-да-спра-ня-ма-да-спра.
В петък беше същото.
В събота отдалеч, още в два и десет, преди да се е обадила свирката на локомотива, се чу как влакът забавя ход. Ета прибра ръце зад гърба си и ги стисна силно, поемайки големи глътки прашен въздух. В два и единайсет една жена изтича на перона с два неголеми куфара със сребристи закопчалки. Тя се усмихна на Ета и избърса театрално потта от челото си. В два и тринайсет жената изкачи трите стъпала и се скри във втория вагон. В два и петнайсет влакът потегли отново, отначало с мъка и пух-тене, но постепенно набра скорост и се скри от погледа.
В неделя Ета взе колата на баща си и отиде до своята учителска къща, поля и оплеви градината, а после избърса прахта вътре, борейки се с налегналата я дрямка.
В понеделник никой не слезе от влака и никой не се качи. Той премина със същото ритмично потропване: ня-ма-да-спра-ня-ма-да-спра.
Във вторник Ета чу как влакът забавя ход още в два и седем минути. Прибра ръце зад гърба си и ги стисна силно, поемайки големи глътки прашен въздух. На перона нямаше никой друг нито в два и десет, нито в два и единайсет. Ета премига, изведнъж очите й се бяха насълзили. Приглади косата си с ръка. Вече виждаше прозорците на купетата, хората вътре също можеха да я видят.
В два и дванайсет влакът спря. В два и тринайсет вратата на третия вагон се отвори и Ото слезе по трите метални стъпала. Едно, две, три. Косата му беше бяла като сняг.

Носеше само една торба, зелена. Пусна я на земята и тръгна към Ета.

– Ото – промълви тя, – какво е станало с косата ти?

Той я хвана за мишниците и я целуна по устата, целува я толкова силно и дълго, че в един момент и двамата останаха без дъх. Но това не ги интересуваше.

Share Button

Едно мнение по „Откъс от романа „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ на Ема Хупър

  1. Pingback: Читателят: Деси Желева за яснотата и искреността в „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ | Блог на издателство "Милениум"

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *