Евгений Дайнов посвети две години, за да напише биографията на Кльощавия Бял херцог. „Елегия за Дейви Боуи” е музикална книга, но тя не се различава съществено от предишните книги на политолога. Разказва за революционния печат, който Боуи оставя в музиката и попкултурата. Но описва и социалното въздействие на албумите му, философските течения, които задава.

През януари „Елегия за Дейвид Боуи“ е книга на месеца. Може да се намери в нашия сайт с 40% намаление! 

Предлагаме ви откъс от интересното четиво:

Въведение

Преди доста време написах книга за рокендрола, в която се опитах да подредя в някаква система различните стилове, групи и композитори. Осъзнах – и обявих това в текста, – че няма как в книгата да се занимая с The Beatles. „Четворката от Ливърпул” са просто отделна вселена, която не се побира в останалото.

Най-продаваният и най-почитаният в Англия композитор след „битълсите” е Дейвид Боуи. Известен в България предимно със закачливия саундтрак към филма „Абсолютни начинаещи” – ще рече, неизвестен за световната култура, Боуи има значимостта на The Beatles. Но е още по-странен, непредсказуем, изненадващ, дълбок и влиятелен.

Затова да пишеш за Дейвид Боуи е уникално трудна задача. За кого точно пишеш? За онзи ученик на име Дейвид Джоунс, въоръжен с играчка-саксофон, който възкликва „Чух гласа на Бог!”, когато за пръв път чува парчето „Tutti Frutti” на Литъл Ричард? Или за преименувания Дейвид Боуи (самонарекал се „Момчето от Лондон”), който в средата на 60-те години твърди, че никога няма да има нещо общо с рокендрола, защото иска да се занимава със сериозна музика и изкуство? За хипито Боуи, постепенно придобил слава в лондонските авангардни среди, или за онзи Боуи, който твърди, че хипитата са най-скучните хора на света?

За кого да пишем, след като в първите десетилетия на своята световна известност Боуи просто не съществува, защото се преражда последователно в Майор Том, Човекът-Който-Продаде–Света, Зиги Стардъст от Марс, Аладин Сейн, Човекът-Който-Падна-на-Земята, Кльощавия Бял херцог, Дамата, Землянина?

Да пишем за най-голямата сценична звезда в десетилетията след The Beatles, или да се занимаваме с човека, който на върха на славата си твърди, че най-тъпото нещо, което може да си представи, е да се изправи на сцена пред 18 хиляди души и да си мисли, че е някой? Впоследствие същият този човек, вече поставил началото на „глам” и „арт” рока разработва големите музикални форми, с които посрещнахме ХХІ век – „амбиент”, „чилаут”, „индъстриал”, „техно”, „хаус”, „денс”, „фюжън”.

Как да пишеш за мъжа, който в средата на 70-те твърди, че Хитлер е най-великата рок звезда и че на Англия й е нужен диктатор (в лицето на самия Боуи, разбира се), и който само 15 години по-късно се жени за африканката Иман? А междувременно се оказва първият рок кумир, който публично признава, че е бисексуален, и че в началните 25 години от своята полова зрялост забива своето „бяло копие на любовта” във всички тела наоколо, независимо от техния пол…

Единственият начин да се справим със задачата е да схванем Боуи такъв, какъвто всъщност е: артист от ХХІ век, озовал се на Земята в разгара на ХХ век и поставил под въпрос всичко, в което земните жители по онова време вярват.

Резултатът? Чуйте, каква музика слушате в любимите си барове; вижте, с какво се обличате, когато решите да се издокарате; вгледайте се в хората, които бродят по улиците на големите модерни градове. Там е резултатът, ние живеем в него…