Кратко есе на Андрю Портър се появи на български в „Дневник“. Основна тема в „Петминутен спомен, или изкуството да губиш„ са случайностите и как понякога ни принуждават да започнем живота си начисто. Всеки може да приеме това като провал или благословия. 

Преводът е на Маргарита Терзиева:

Дори и сега ми е трудно да опиша психологическото си състояние по това време. Знам, че на определено ниво вече бях приел случилото се, но от друга страна – загубата беше толкова голяма, че не можех лесно да се откъсна от мислите си. На двайсет и шест години ми беше трудно да преглътна факта, че нямах нищо зад името си, че цялата ми собственост се побираше в един багажник и че макар да се наричах писател, не разполагах с веществени доказателства за това.

Цялото есе може да прочетете тук: „Петминутен спомен, или изкуството да губиш“ от Андрю Портър. 

Андрю Портър преподава английска литература и творческо писане в университета „Тринити” в Сан Антонио. Дебютната му книга „Теория за материята и светлината” печели престижната награда „Фланъри О’Конър” за кратки разкази. Романът му „Между дните“ излиза през септември 2012 г.

Знаем Ваня Хинкова от фейсбук, където е сред най-активните книжари на „Хеликон“. И със сигурност – най-активният от Русе. 😉 Всеотдайна читателка, тя обожава книгите на „Милениум“ и особено внимание отделя на YA и детските ни издания. „Изобретението на Хюго“ е сред любимите й и затова я поканихме да сподели впечатления в рубриката ни „Читателят“. Вижте романа на Брайън Селзник през цветния поглед на Ваня.

Като книжар какво мислиш за „Изобретението на Хюго”?
Съвсем отговорно и с ръка на сърцето мога да заявя, че това е една от най-стойностните детски книги, които са излизали през последните години на българския книжен пазар. Като имам предвид не само изключителната й полиграфия, но и съдържанието, и красивото послание, което носи в себе си тази магична история за сбъдването на мечтите и силата на приятелството.

Как ти се струва комбинацията между текст и рисунки в изданието, което самият автор нарича „роман в картини и думи”?
Изключително сполучлива. Самата аз винаги съм смятала, че илюстрациите в една книга са не по-малко важни от думите в нея, и то не само защото спомагат за развиване на чувството ни за естетика, но най-вече защото въображението не знае граници там, където думите безсилно трябва да спрат. Това е първата книга, в която картините не просто допълват историята на автора, а са част от самата нея и то не по-малко съществена, отколкото разказа с думи. Този оригинален похват ни дава възможност да станем част от приключението на Хюго и Изабел, да го съпреживеем така силно, сякаш самите ние сме тези, които трябва да открием тайната на автоматона и посланието, което той носи със себе си.

Научи ли повече за кино историята?
Истината е, че преди да прочета книгата на Брайън Селзник, не знаех почти нищо за това как се е зародило киното. Разбира се, историята на братя Люмиер, създателите на кинематографа, ми беше позната, както и прословутият им филм „Пристигането на влака в гара Ла Сиота“. Оттам нататък киното беше една загадка за мен, поне докъм 30-те години на XX век. В това отношение срещата с изключителната личност на Жорж Мелиес беше истинско удоволствие. Защото той е не просто първият кинорежисьор, който създава по време на кратката си, но плодотворна, кариера над 500 филма. Жорж Мелиес е човекът, който проумява, че в света на киното въображението е това, което трябва да ни води напред, и че филмите са начин да запечаташ на лента мечтите си.

На кого препоръчваш „Изобретението на Хюго”?
На всички малки и големи читатели, мечтатели, изобретатели. На всеки, който крие някаква тайна цел дълбоко в сърцето си и често се пита дали изобщо е възможно тя да бъде постигната. Искам да ви кажа от свое име и от името на Хюго: „Всичко е възможно, докато носиш вяра в себе си!“. Убедена съм в това и вие също ще се убедите, ако прочетете тази книга. Тя е пътеводител в света на мечтите, които се сбъдват само ако имаш смелостта никога да не се отказваш от тях. Препоръчвам я горещо и на всички онези, които все още не знаят, че никога не си прекалено голям, за да вярваш в чудеса! Има още →

Журналистът Светослав Тодоров взе интервю от Рут Озеки специално за българските читатели. Отговорите на канадско-американската писателка наскоро излязоха в „Лайт“. Какво споделя тя за писането, работата и други неща от живота прочетете тук.

Бях на може би седем или осем – за домашно трябваше да напишем какво най-интересно ни се е случило през лятната ваканция. Имах усещането, че нищо подобно не е станало, така че започнах да си измислям как едва не съм се удавила след плаване с кану, как смело съм се покатерила на дърво, за да спася приятел – неща, които се бяха случили на съученици. Когато предадох домашното, ме хвана невероятен срам и за няколко години не пишех нищо. Така че това, което ме провокира да пиша творчески, беше същото, което ме накара да спра за известно време.

С ваша помощ извадихме 13 любими цитата от романа на Андрю Портър „Между дните„.

Книгата ще се хареса на всички, които си падат по семейните драми. Разказан с изключителна проницателност, това е роман за капризите на любовта, за предателството и прошката, за бягството от дома и миналото и за надеждата, която остава накрая.

А и само през август „Между дните“ е книга на месеца и е намалена с 40%! 

1. Тя се вглежда в очите му и въздиша. В определен сми­съл все още се чувства виновна, че го остави тук да се оп­равя сам с родителите им, че не беше до него, когато всич­ко се срути. Ричард беше този, който трябваше да се бори с кризата след това, да изтърпи скандалите, съдебните про­цедури и разпределянето на вещите. Ричард беше този, който й се обади в онази неделна вечер в края на октомври да й съобщи новината, оставяйки загадъчна гласова поща на телефона й: „Третата световна война започна, Кло. Се­риозно. На домашния фронт нещата вървят зле. Обади ми се веднага“.

2. Тед не му каза, но Елсън добре знаеше, че вече не се интересуват от неговата естетика. Усещаха, че е отишъл прекалено далеч, че сградите му стават прекалено сурови и студени. Имаше и няколко оплаквания от клиенти. Един от тях, известен филмов актьор, настоял в началото Елсън да направи проекта на къщата му, но когато видя крайния продукт, заплаши фирмата със съд. Твърдеше, че сградата е довела брака му до емоционален срив, че съпругата му се разплакала, когато видяла къщата, защото не било място, където нормално човешко същество би отглеждало деца­та си.

3. Тя се усмихва свенливо.
– Изглеждаш разочарован.
– Защо трябва да съм разочарован?
– Не знам – казва тя и зарязва въпроса.
– Нека те попитам нещо, Кадънс – почва той след мал­ко. – Мислиш ли, че има полза от днешния ни сеанс?
– Да.
– Сигурна ли си?
– Да, защо? Да не би да ми казваш, че е бил безсмис­лен?
– Не. Не казвам нищо.
Тя се вглежда в него. Питърсън. Досадникът Питър­сън. Представя си какво би било да е негова съпруга, да прави любов с него. Представя си как го пита: „Харесва ли ти да те докосвам тук?“, а той отговаря: „Не знам. На теб харесва ли ти да ме докосваш там?“. На всеки въпрос ще отговаря с въпрос. Това беше Питърсън. Това беше неговият стил, неговата представа за безпристрастие.

4. Клоуи също се усмихна, каза й колко много се радва за нея, но дълбоко в себе си продължаваше да се чуди какво точно се бе случило с приятелката й; колко различна из­глеждаше сега. Всеки път, щом си отвореше устата, й се струваше, че говори зад дебела възглавница, че прикрива думите си зад евфемизми и представя всичко в позитив­на светлина. Всяко споменато нещо беше красиво, всеки човек в живота й беше прекрасен и „много мил“. След известно време Клоуи започна да се пита дали живеят на една планета. Искаше да й припомни нещата, които бя­ха правили заедно: как след седмия час се промъкваха зад физкултурния салон, за да се надрусат, как веднъж открад­наха колата на баща й и се понесоха с бясна скорост по пътищата с няколко момчета от „Монтроуз“, как крадяха гримове от щанда на „Ланком“ от „Марси“. Интересно й беше дали Симон си спомня всичко това, дали си мисли от време на време за тези дни, или ги е натикала дълбоко в съзнанието си наред с много други неща.

5. – Остави ги да полудуват – каза той. – Още са млади.
– Опасно е с тези мълнии – отговаря тя.
Но д-р Майкълсън поклаща глава и се смее:
– Ти не си ли плувала в дъжда? – пита я той и потупва ръката й. – Добре знам, че си правила такива неща.
Жена му го поглежда, но не отговаря.

6. После, когато салонът се изпразваше, Раджа я завеж­даше в една от задните стаи – голямо прашно помещение с рафтове, побрали цялата филмотека на Стратъм, посочва­ше й филм след филм и й обясняваше защо всеки от тях е толкова специален или как е повлиял този или онзи върху живота му. После я молеше да си избере един.
– Няма ли да си навлечеш неприятности? – го бе попи­тала първия път.
Но той се бе усмихнал и бе поклатил глава.
– Имам ключ – бе потупал джоба си той, после се бе огледал. – Е, казвай, кой да бъде?

7. В онзи период Клоуи разговаряше с брат си три или четири пъти в седмицата. Той беше нейната връзка с нор­малния свят. „Хората тук са толкова слабоумни! Сериозно. Ако взема да ти разказвам какви тъпаци са, няма да ми повярваш.“ Ричард се смееше, понякога я утешаваше и й съчувстваше, друг път й даваше съвети, уверявайки я, че всичко ще се оправи, но Клоуи се съмняваше.
По онова време единственото й спасение беше учене­то и тя потъна в учебниците с подновено усърдие и енер­гия.

8. – Хората са слаби – каза й накрая. – Колкото повече раста, толкова по-ясно го осъзнавам.

9. Той се опитва да си спомни кога за последно бе изпитал към Кадънс онази страст, която навремето го караше да спре асансьора между етажите, да я обладае на задната седалка на колата или в тоалетната на ресторанта; страст, заради която бе прекъсвал работни срещи, бе се връщал по-рано от работа или изобщо не бе ходил, преструвайки се на болен. Как е възможно, мисли си той, жената срещу него да е същата, с която бе правил любов с часове и на която се бе обаждал по три-четири пъти на ден, за да може да избута някак работата? Същата, заради която веднъж хвана самолета за Амстердам ей така, просто защото тя беше там и му липсваше? Какво се бе променило оттогава, коя бе причината двамата да не могат да останат повече от минута в една и съща стая, без да се скарат?

10. В един момент щеше да му се наложи да признае пред света какъв е. Да признае и пред себе си, че иска да каже нещо на хората и иска те да го чуят. Дълго време неговата мантра беше „не ми пука“. Тази фраза го характеризираше като личност, позволяваше му да работи в кафене „Бразилия“ срещу минимално заплащане, да излиза с момчета, в които не беше влюбен, и да прахосва вечерите си на места като къщата на Бето. В много отношения щеше да му е по-лесно да продължи да живее както досега, да се разпилява всяка вечер в алкохолна мъгла и наркотици, да прекарва нощите си на поляните пред чуждите къщи, да пише просто за удоволствие, за запълване на времето, да казва на хората, че е Ричард Хардинг, завършил университет, но без работа и без перспектива. Естествено, не можеше да я кара така цял живот, но можеше да продължи поне през следващите няколко години. Междувременно щеше да се наслаждава на утехата от „не ми пука“ и на естетическата свобода, присъща за живота, изпълнен с невъздържаност от всякакъв род.

11. Възможно ли беше единственият начин да избягаш от миналото си да е този: да изтриеш себе си, като си измислиш нова идентичност и прекъснеш всички връзки със семейството, приятелите и страната си? И колко време трябваше да продължи това? Така ли щеше да живее винаги, или накрая щеше да усети нужда да се върне?

12. Спомняше си онази вечер, когато Елсън се върна от работа и седна срещу нея в кухнята. Докато си наливаше вино, Кадънс си помисли: „Не те обичам повече. Мога честно да кажа, че не те обичам повече“.

13. Докато я прегръщаше, утешаваше и галеше, той си помисли колко странно нещо беше семейният живот, особено в съвременния свят, как семейството ти може да се разпада от една трагедия, синът ти може да те мрази, бившата ти да пуши марихуана в банята, а дъщеря ти да влезе в затвора и все пак ти да се чувстваш щастлив, че участваш във всичко това, че има хора, които се нуждаят от теб и зависят от теб, дори и да не го знаят.

Срещнахме Георги Вълков някога някъде. Започнахме да му даваме наши книги, а той да пише за тях в блога си „Книжен Жор„. Сега Жоро сериозно е забил нос в дебелите класики и т.нар. „вечни романи“, но не ни е забравил. В края на 2014-а обяви прабаба Джико от „Създания от време“ за любим герой на годината. Наскоро пък ни писа относно рубриката „Читателят“ – разбрахме се да сподели впечатления тъкмо за книгата на Рут Озеки. Повече тук, или другаде, все същото е:  

Как „Създания от време” попадна при теб?
Една антропоморфна персонификация на създание от време ми я подари. Но сам си я прочетох.

Какво в книгата ти хареса?
Обожавам факта, че липсва типичната клиширана тийн-любовна история, а вместо нея ни е представено какво се случва в живота на едно петнайсетгодишно момиче. С всичките тревога и тръпка, присъщи на възрастта. Наоко е любопитна, тепърва започва да осъзнава, че е част от нещо по-голямо, като с това се нарояват дузина притеснения и неудобства. Налично е едно усещане, характерно за coming-of-age романите, макар „Създания от време” да не спада към тях. Рут Озеки често обръща обектива и към семейството, което е ключово не само за движението на сюжета, но и за израстването на главната героиня. Намирам това за изключително автентично.

Кой е любимият ти герой? 
Джико! (Виж и публикацията му „Литературно соаре 2014“ – бел. ред.) Защото представя дзен-будизма като (най)релевантно(то) духовно учение във време, когато несекващият поток на информация ни залива отвсякъде, медиите крещят с включен CAPS, а хора изтрещяват наляво и надясно. И малкият храм на съсухрената, но непоклатима баба Джико, се явява като пъстроцветно растение на фона на студената, отблъскваща сивота на цивилизацията. Обичам как Рут Озеки е успяла да вплете коани във фабулата, които са поучителни, но не звучат като подхвърлени мъдрости, а са органична част от историята.

На кого препоръчваш романа?
На всички като мен, които често имат усещането, че безсмисленият шум взема по-доброто от тях. И на онези, които се вълнуват от мисълта за Изтока, особено за Япония.

С какви други книги и филми свързваш „Създания от време”?
Със „Сидхарта” на Херман Хесе, защото тя е другата книга, благодарение на която се поинтересувах от будизма. С Mr. Nobody, защото и там има времеви парадокси, а също така с Rushmore на Уес Андерсън, където главният герой ми напомня на Нао.

Ако ти пишеше дневник, как би го започнал?
Ако четете това, значи вече съм мъртъв и животът на Земята е минало…

Черпи ни с любим цитат!

Джико, планина, все същото е. Планината е висока и ще живее дълго. Джико е дребна и няма да живее още много. Това е всичко.

Прочетете ревюто на Георги за „Създания от време“ в блога „Книжен Жор“.

Ако и вие искате да попълните въпросника ни, не се колебайте да се свържете с нас (както направи Жоро)!