Поканиха Гергана Димитрова да разкаже повече за книгата си „Искам бебе. Инвитро – стъпка по стъпка“ в интервю за сп. Grazia.

Книгата излезе с логото на „Милениум“ преди няколко месеца, но вече е оценена от читатели и специалисти като особено полезна. Ето и разговора на тема асистирано зачеване:

(кликнете върху снимката за по-голям размер)

„Времената“ винаги са революционни. Революцията е като пожар, постоянно тлеещ точно под повърхността на земята. В повечето време не се вижда. От време на време изригва на повърхността и оформя революционни изблици. А понякога изригва на много места наведнъж, които се свързват помежду си и оформят помитащ революционен смерч. После всичко угасва – но само на повърхността.” Това казва Евгений Дайнов в книгата си „Записки по революцията. В България и другаде”. В нея той разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

През май „Записки по революцията. В България и другаде“ е книга на месеца. Може да се намери в нашия сайт с 40% намаление! 

Избрали сме кратък, но интересн откъс от солидното томче:

„Във връзка с Вашето кандидатстване – пишеха от Кеймбридж – Ви желаем успешна кариера в Оксфорд“. Няма „благодаря”, няма „искрено Ваш” и пр. глезотии.

Голяма работа! Дни след това получих писмо, че в Оксфорд ме канят на интервю в три колежа. Минал бях първата цедка. Метнах се дотам с влака и прекарах едно денонощие в интервюта. Мястото много, ама наистина много, ми хареса. Не бях виждал толкова архитектура накуп… След интервютата получих писмо, че са ме приели в Corpus Christi College под условие – отлични оценки на матурите. Е, взех ги и тях и… започнах да се фукам, че наесен съм в Оксфорд.

Изфуках се и на разпивка в мазето на посолството на НРБ, организирана от комсомолската организация. Вместо очакваната реакция на възторг, примесена с лека завист, се натъкнах на нещо напълно неразбираемо:

– Оксфорд? Ти наистина си луд… – ревнаха всички в един глас.

– Защо, бе, к`во?

– Всички отиваме да учим в Москва и Ленинград, не разбираш ли?

Не разбирах. Затова ми обясниха, все едно още бях в групата на дебилите в училище „Форест хил”:

– Само с Москва или Ленинград можеш да измиеш петното от биографията си.

– Какво петно? – съвсем се обърках. Какво толкова съм направил, без да разбера?

– Че си бил на Запад, бе, наистина ли си толкова улав, на какъвто се правиш?

Разговорът продължи в същия сюрреалистичен дух още известно време, докато с мъка схванах неговата същина. За пестене на време и по-голяма прeгледност ще го резюмирам така:

Според ценностната система на НРБ да си живял на Запад, дори без да си бягал, а да си бил пратен от самото НРБ, е петно в биографията.

И един от начините да махнеш това петно е, когато дойде време да отиваш в университет, той да е в Москва или Ленинград – „сърцето на социалистическата система”, както ми обясниха комсомолците. Даже София не върши работа в случая.

– Добре де – питах, – ами ако отида в Оксфорд?

– Петното става неизтриваемо за цял живот…

– Какво значи това?

– Няма да имаш работа.

– Ама нали при социализма всички работят?

– Да, ама ще работиш като даскал в някое село…

– Че какво му е лошото?

Наистина много обичах село Миндя например. И освен това се бях нагълтал с руска литературна класика достатъчно, та да знам, че всички достойни хора са или селски даскали, или селски доктори.

– В ПРОВИНЦИЯТА е! В София няма да ти дадат работа…

Голям праз, казах си, намерили с какво да ме плашат… Това с „провинцията” тогава изобщо не го разбирах. И Ерик Клeптън, и Джон Ленън, да не говорим за Джими Хендрикс – все бяха от провинцията…

Това е положението, любезни читателю, с мита „Децата на комунистите се изучаваха на Запад”. Този мит – доста траен, впрочем – и днес се разпространява от завистливи хора, изживяващи себе си като провалени, бедни и онеправдани заради „децата на комунистите”.

Истината е онова, което описвам: никой освен мен не остана да следва в Англия. „Децата на комунистите”, стиснали в потните си ръчички препоръки от Комсомола, до един отърчаха да учат в Москва, за да изтрият срама от челото… И после да не работят в „провинцията”. На Запад останах само аз, лудият…

Къде: 101-ви щанд (на партера, в левия коридор), НДК

Кога: 19-24 май, 10-20 ч. (само в неделя ще си тръгнем по-рано)

Какво: всички наши книги, намалени между 10 и 70%

Друго: тази година сме подготвили няколко изненади. Без да сме многословни, разказваме за тях, а ако ви стане интересно, ни елате на гости. Ще ни познаете по хартиената украса на щанда.

Среща на сляпо с книга 
Опаковани по еднакъв начин томчета и с еднакви цени скоро ще се появят в една от кошниците на щанда ни. Ще може да изберете с кой роман да се „срещнете“ по кратко описание, което не издава сюжета, но пък поставя изисквания за търсения „партньор“ (читател).

Филми за големите
Безплатни дивидита с избрани филми ще даваме при всяка покупка на книга.

Тениски за малките 
Бели фланелки с героите на Бевърли Клиъри ще има за най-верните фенове на американската писателка. Тази година тя навърши 99 години.

Талони с намаления за сайта ни 
Промокодовете даваме при покупка над 25 лв. Всеки сам ще си пробва късмета в мелето от проценти между 25 и 50!

Онлайн базар на книгата 
Книгите ни са с панаирни отстъпки и в www.milleniumbg.eu – за всички, които не могат да дойдат в НДК.

Очакваме ви!

Робин Джарвис е автор на едни от най-зловещите книги, писани през последните години. „Танцуващият замък” е фентъзи-хорър трилогия, населена със странни същества, които идват от паралелен свят. Пристигат през книга и постепенно обсебват хората навсякъде. Прочитането на романите поражда доста въпроси и може би идеи за продължение. Ето какво разказа в интервю за българските читатели самият Джарвис:

Г-н Джарвис, всеки писател има любимо време и място за писане. Вие как пишете?
По някаква причина най-добре пиша нощем, затова работя до към 4-5 сутринта, като обикновено съм си пуснал и някаква подходяща музика за настроение. Имам и един фенер, който виси до мен; паленето на свещта му е част от вечерния ми ритуал преди да се гмурна в работата.

Винаги ли сте искали да бъдете писател?
Винаги съм си мислел, че ще се занимавам с някакво изкуство, понеже в училище много обичах рисуването, но не си се представях като писател. Мислех, че не съм достатъчно умен. Сега разбирам, че писането е просто рисуване с думи и точно така подхождам.

Кой е любимият ви автор на фентързи и ужаси? А любими книги от тези жанрове?
Нямам определен любим автор. Много харесвам Люси Бостън, Алън Гарнър, Кенет Греъм, М. Р. Джеймс и Толкин, все по различни причини – светостроене, атмосфера, промъкващото се напрежение или чистата радост от вълшебството на света.

Любимият ми вид книга е такава, в която да мога да избягам и която да ме накара да забравя ежедневието и натоварения живот. Това се опитвам да направя и аз като писател.

Как успяхте да изградите света на Танцуващият замък?
Светът сам ме намери! Друг път не ми се е случвало, но цялата финална сцена в първата книга ми се присъни. Беше толкова цветна и истинска, че се събудих и изтичах в кабинета си, за да я запиша. Беше толкова специфична и подробна, че изписах две страници със сюжет и герои. Присъниха ми се и имената на някои герои като Измъс, Принца на Карите и Жокея, как са облечени, какво правят и казват. Оттам дойде и плодът минчет, както и точният му вид и вкус, но сънят ми даде най-вече и името на самата книга – „Танцуващият замък“ – и защо е толкова опасна.

С обратна разработка от тази сцена открих как всички в нея са достигнали до този критичен момент, но не беше особено трудно – сънят ми беше дал достатъчно материал за работа. Беше същински дар и ей-така от нищото, но не ми се иска да се замислям откъде е дошъл този сън, защото може да разбера и отговорът да ме изплаши.

Кой е любимият ви герой от трилогията?
Ох, труден въпрос! Харесвам ги всичките по различни причини. Измъс е толкова зъл и привидно вежлив, че човек не може да не го хареса. Мартин е базиран на мой приятел, който наистина е учител по математика, така че и него много го обичам. А стражите Пунчинело ги писах с голямо удоволствие, понеже са толкова неумолимо противни и гротескни. Но може би любимият ми е Джералд, защото е една удивителна комбинация. Донякъде е базиран на единия член на истински британски актьорски дует, който беше много популярен през седемдесетте. Потърсете Хиндж и Бракет (Hinge and Bracket) в youtube и ще видите как Джералд като Ивлин свири на пиано.

Някога бихте ли живели в Муункастър?
Много бих искал да отида, но за кратко. Там всичко е по-силно – цветове, миризми, вкусове, звуци, страсти – мисля, че за повече от няколко дни би било изтощително. А и остава вечната опасност… Има още →

Честит Световен ден на книгата и авторското право! ЮНЕСКО обявява днешната дата за празник през 1995-а, заради двойната годишнина от смъртта на Уилям Шекспир и Мигел де Сервантес през 1616 г. 

На 23 април по традиция се организират четения и се подаряват книги. А ние, както обещахме, споделяме втората част от текста на доц. д-р Милена Цветкова за необичайната книга „Изобретението на Хюго“ от Брайън Селзник. 

Първата част може да прочетете тук.  

 „Поуки за Магията и за Науката“.

Първо беше „Хари Потър“, от която малки и големи получиха патента на магията – книги, библиотеки, учители и денонощно четене. Но „Хари Потър“ внуши, че вълшебствата се учат от фантасмагорични книги. „Хари Потър“ скри от читателите, че съвременен магьосник и изобретател се става с реални книги по реални науки, с технически, инженерни, справочни и исторически трудове.

А ето какви поуки можем да извлечем от „Изобретението на Хюго“:

Първо е Науката, после идва и Изкуството.

Магиите се дължат на знанията и уменията по физика и механика.

Не може да станеш Магьосник – илюзионист или фокусник, без технически знания.

Техническите знания по часовникарство са рецептата за изграждане на Магьосника. Малкият Хюго вярва в тази логична предопределеност – щом е син на „хоролог“ (часовникар) и работи като „хронометрист“ (обслужващ големия гаров часовник), ще може да стане и илюзионист. И накрая става – Хюго е фокусник с псевдонима Професор Алкофрисбас.

Магията на киното е продължение на знанията по физика, механика и часовникарство. Дадени са ни примерите – бащата на Хюго е часовникар („хоролог“) и съживява магичния механичен човек (автоматона); пионерът на киноизкуството Мелиес първо е изобретател на играчки роботи (сред които и автоматонът), после е фокусник, а накрая – магьосник на филмовите сцени, като най-известният му филм „Пътуване до Луната“ (Le Voyage dans la Lune от 1902 г.) е признат за предшественик на научната фантастика и фентъзи киното.

Киното е визуална илюзия – оживени рисунки в зрителното ти поле. Доказателството ще открием в екранизацията на романа – чрез показаните два първородни филма „Безопасността е последна“ (Safety Last! от 1923 г.) и „Пристигане на влака на гара Ла Сиота” (Arrival of a Train at La Ciotat от 1896 г.) с най-трагикомичния момент от зората на кинопрожекциите, когато публиката скача в паника от екранния влак, който сякаш нахлува в салона да ги прегази.

„Изобретението на Хюго“ безспорно разкри своята педагогическа стойност за филмовата индустрия. В една от първите рецензии за екранизацията Лайам Лейси от канадския вестник The Globe and Mail прецени работата на Мартин Скорсезе не само като „шикарно илюстриран урок по история на киното“, а и като „най-добрия аргумент в полза на 3D от излизането на филма „Аватар“. Филмът „Хюго“ действително използва най-модерните технологии, за да отдаде почит на люлчения период на филмите и дори по-назад – на корените им в цирковите и магическите шоуспектакли.

Поука от томчето на Брайън Селзник се съдържа и за самата наука за книгата: очевидно е, че книгата не е само букви, очевидно е, че книгата не е само думи. Книгата може да е от креолизирана порода – пестелива на печатни редове и щедра на кинематография.

„Изобретението на Хюго“ е книга на месеца – през април луксозното издание струва само 14.99 лв.