„Зодиакалните убийства“ – дръзко предизвикателство към любителите на кримки

Share Button

Нашата вярна читателка и ценителка на заплетените криминални мистерии Евгения Талева ни изненада приятно с рецензията си за модерната класика на японския детективски жанр „Зодиакалните убийства“ от Шимада Соджи. Благодарим за отзива! 🙂

"Зодиакалните убийства" - Шимада Соджи

Корица: Живко Петров

В днешната суша на пазара за детективски романи, ние, бедните почитатели на Рекс Стаут и Реймънд Чъндлър, тънем в безнадеждна скука. Затова и толкова се зарадвах, като видях грабващата погледа корица на „Зодиакалните убийства“ – едно съвсем ново криминале на малко известния у нас Шимада Соджи.

И все пак, въпреки първоначалното ми въодушевление, трябва да призная, че подходих с известно предубеждение към книгата.  Криминален роман със заглавие, свързано с астрологията, и автор, очевидно далеч от западния чар на Агата Кристи и Артър Конан Дойл, някак не ми вдъхваше особено доверие. Но така отчаяно жадувах за добре измислена загадка, за нов, различен поглед върху мотива за всезнаещия и всеможещ детектив, че с въздишка разтворих романа и… не го пуснах до самия му край.

Изключително заплетен и освежаващо различен, „Зодиакалните убийства“ ме потопи в света на една завладяваща японска мистерия, разрешението на която дори аз, уж отраканият читател на детективски истории, не можах да разкрия. С много усет и тънка нотка добре премерен хумор Шимада води читателите си по стъпките на гениален убиец и ги предизвиква да разкрият тайната му, държейки ги в постоянно напрежение.

През цялото време си убеден, че престъплението е абсолютно невъзможно, че цялата работа е твърде объркваща и няма как да има логично обяснение, докато изведнъж не идва дългоочакваната развръзка. Случилото се добива смисъл и ти невярващо се чудиш как е възможно да си го пропуснал. Затова и искрено препоръчвам романа на всички любители на мистерии.

Невижданата досега загадка, изключително симпатичните главни герои и невероятната атмосфера правят „Зодиакалните убийства“ един увлекателен криминален роман, който наистина си струва да прочетете.

Ако харесвате историите за убийства в заключена стая, не пропускайте и другите класики в жанра – „Тайната на „Ред Хауз“ от А. А. Милн, „Тайната на жълтата стая“ от Гастон Льору и „Загадката на Мари Роже“ от Едгар Алън По. 

Share Button

Четиресетгодишната загадка, възродила японското криминале

Share Button
Зодиакалните убийства - Шимада Соджи

Шимада Соджи се впечатли от българската корица на „Зодиакалните убийства“ (художник: Живко Петров)

През 1981 г. един роман предизвиква революция в японския криминален жанр, дотогава подчинен на бруталния натурализъм и острата социална критика. „Зодиакалните убийства“ от Шимада Соджи се разграничава от модата на психологическия трилър и се съсредоточва върху заплитането на мистерията, събирането на улики и дедукцията. Нещо повече, авторът отказва да заблуждава читателя с цел да го шокира на финала – вместо това го насърчава да се включи в разследването на случая и даже го окуражава сам да разреши загадката преди края на книгата.

Това е един от най-необичайните случаи, за които съм чувал. Бих могъл да го определя дори като неосъществимо престъпление, каквото не e било извършвано никъде другаде по света.

То се развива през единайсета година* от периода Шова** в Токио и представлява мистериозна серия от убийства, за която обаче е невъзможно да бъде обвинен който и да било от хората, свързани с тях. Ето защо самоличността на престъпника остава съвършено неизвестна (ни най-малко не преувеличавам).

И така, съвсем естествено, случаят се превръща в енигма и повече от четиресет години цяла Япония си блъска главата в търсене на убиеца – до пролетта на 1979 година, когато и аз се захванах с мистерията, тя все още беше останала, кажи-речи, без никакво развитие.

„Зодиакалните убийства“ става причина за зараждането на литературното течение шинхонкаку (от японските думи за „нов“ и „ортодоксално“ или „автентично) и вдъхновява цяло поколение млади японски писатели, водени от примера на Шимада Соджи. Така наречената „нова класика“ прави реверанс към стила на големи имена като сър Артър Конън Дойл и Едгар Алън По, чиито творби са знакови за Златния век на детективската литература във Великобритания. Шимада често е сравняван с изброените майстори в жанра заради сложните си, многопластови сюжети и елегантните им развръзки.

Има още

Share Button

Читателят: Николета Руева за книгите на Дженифър Игън като лек срещу апатията

Share Button

Въпрос на време беше рубриката ни „Читателят“ да посрещне не друг, а самата си създателка Николета Руева. 🙂 Ники завършва специалност „Книгоиздаване“ в Софийския университет, дълги години работи като водещ редактор на издателство „Милениум“, а понастоящем е консултантка в уникалната по рода си градска библиотека „читАлнЯта“ в градинката на Народния театър. В книжните среди е добре позната с перфекционизма си, застъпничеството си за качествените издания и слабостта си към красиво илюстрираните детски книги.

Ники е редакторка на Дженифър Игън на български език и пожела да ни разкаже за творчеството на американската писателка и носителка на „Пулицър“ не единствено през очите на читател, но и на професионалист. 🙂

Ники Руева - Читателят

Снимка: Иван Шишиев

Разкажи ни за Дженифър Игън – с коя нейна книга започна да я опознаваш като авторка, какво впечатление ти направи, беше ли „любов от първо четене“?
Любов стана след трета глава. Всъщност към „Жестокото присъствие на времето” подходих хладно и безразлично, но идеите и връзките между героите бързо ме увлякоха. За първи път четях такава книга!

Какво според теб отличава Игън от други съвременни американски писатели? Първо ми се струва, че Дженифър Игън пише някак по-мъжки. Липсва сантимент в книгите й или ако има, той е по-скоро преминал в горчилка. Всичко е много стъписващо и отрезвяващо. Героите й не са образцови и влюбени, не заблуждават с добри качества, а крадат, лъжат, губят се и пак се намират. Живеят наистина.

Другото, което е специфично за Игън – всичките й персонажи са нейде по правата на вътрешната борба между себе си и света. Едни са в началото, други са до точката на пречупване, трети са я минали… Това се чете ясно в текстовете й. Накрая, разбира се, побеждава времето, но читателят е с усещането, че така е трябвало да стане и е редно.

Как протече редакторската работата по книгите на Игън? Срещна ли някакви специфични трудности със стила й на писане?
Трябваше да редактирам „Жестокото присъствие на времето”, а имах само бегъл спомен, че сме купили правата на този роман и че в него има глава, оформена като презентация на Power Point. Също, че е с „Пулицър“ и мислим как да преведем заглавието на български (в оригинал романът е озаглавен A Visit from the Goon Squad, което в буквален превод на български не би означавало нищо твърде смислено). Още с първите страници обаче ми стана ясно, че работата ще е по-скоро трудна. Вярно, че преводът на Гриша Атанасов е много добър, но Игън е написала всяка от тринайсетте глави в различен стил. Тоест, ако в едната текстът върви гладко, подредено, във висок стил, следващата може да е изпъстрена със сленгове. Внимавах много и доста се постарах, макар сега да виждам някои пропуски. Но то винаги е така. 🙂

Колкото до разказите, мога да споделя, че всеки от тях е редактиран на различно място из града – в Народна библиотека, на последния етаж на СБХ, в Ректората…

Има още

Share Button

3 сборника с разкази, които да четете в парка

Share Button

В офиса се шегуваме с тазгодишното „лято“, което е разумно да не предизвикваме с къси ръкави и рокли, току-виж отново ни връхлетял някой порой. 😀 Въпреки това не можем да се сдържим да не се втурнем към парка в мига, в който грейне слънце, не само за да се насладим на свежия въздух и топлите лъчи, излежавайки се върху ароматната трева, но и за да почетем някоя хубава книга на открито.

В препоръките си сме се спрели на любими сборници с разкази от прекрасни автори. С нашите предложения ще имате време да прочетете цяла история, преди да ви изненада дъждът. 😉

„Изумруденият град“ от Дженифър Игън

Изумруденият град - Дженифър ИгънНосителката на „Пулицър“ за 2011 г. Дженифър Игън вече ни спечели с нестандартния си роман „Жестокото присъствие на времето“. В предшестващия го хронологично сборник с разкази „Изумруденият град“ тя отново демонстрира несравнимо изящество и стилистично майсторство при изграждането на своите образи и обрисуването на историите им.

Книгата е истинско бижу и съдържа 11 разказа, уловили персонажите в турбулентен момент от живота им. Игън води читателя на пътешествие не само през бляскави или екзотични дестинации като Ню Йорк, Китай и Бора Бора, но и през широк спектър от емоционални състояния. Тя вниква в душевността на героите деликатно и търпеливо, без следа от напрежение или мелодраматизъм.

Ако харесвате реалистични творби, поднесени от умерен, проникновен разказвач, то ‘Изумруденият град“ е точно за вас.

„Разследванията на Ханшичи. Самурайски криминални истории“ от Окамото Кидо

Разследванията на Ханшичи. Самурайски криминални истории - Окамото КидоРазследванията на Ханшичи привлякоха вниманието на голяма част от читателите ни на тазгодишния Пролетен панаир на книгата, което ни радва от сърце. В сборника „Самурайски криминални истории“ блестящият инспектор се потапя в миналото на феодална Япония и разплита четиринайсет загадки, в които логиката и дедукцията се сблъскват с легендите и суеверията. Наглед необяснимите случаи изправят интуицията на следователя срещу свръхестественото и потайностите на човешката природа.

Любимият на поколения читатели детектив Ханшичи дава начало на историческия криминален жанр в Япония. Неговият бележит създател Окамото Кидо безпогрешно улавя духа на две епохи и обрисува един завладяващ свят, типично японски в своята неповторимост.

Ако сте фенове на класически криминалета в духа на Артър Конан Дойл и Агата Кристи или пък изпитвате любопитство към изпълнената с мистерии митология на Страната на изгряващото слънце, то сборникът с разкази за „невъзпетият Шерлок Холмс на епохата Едо“ е подходящият избор за вас.

Има още

Share Button

Читателят: Десислава Велинова за любовта и вината в „Далеч от светлината“

Share Button

Какво се случва, когато един брутално откровен читател срещне болезнено искрена история като „Далеч от светлината“? Поканихме Деси Велинова да ни сподели впечатленията си от този книжен „сблъсък“. 🙂 Тя е безкомпромисна в литературния си вкус и не прощава на авторите, които не харесва, но пък е най-вярната и смела защитничка на онези, които са я впечатлили. Вижте дебютния роман на М. О. Уолш през нейните очи в рубриката ни „Читателят“.

Деси Велинова - "Далеч от светлината"

Какво те привлече към творбата на М. О. Уолш?
Преди доста време видях книгата в Goodreads, където някой си я беше отбелязал за четене. Мен ме привлякоха семплата бяла корица и любопитното заглавие. Оттогава доста книги изчетох, но не забравих за „Далеч от светлината“. После видях българското издание в книжарницата и знаех, че трябва да го притежавам.

Безименният разказвач в „Далеч от светлината“ е доста противоречив образ. По какъв начин те провокира историята му?
Все си мисля, че това не е неговата история, а историята на Линди, видяна през неговите очи. Пък и той е противоречив, защото е истински и не крие нито лошото, нито хубавото у себе си. И точно затова ми хареса толкова – обичам разказвачи, които са готови да оголят същността си до кокал в името на това, да разкажат историята такава, каквато е. По-автентични усещам героите, когато не романтизират нито себе си, нито останалите.

Любов или фикс-идея тласка героя да разреши загадката с изнасилването на Линди?
Смятам, че причината се крие повече в нуждата му да разбере истината, отколкото в несподелена любов или странно обсебване. За да може да продължи с живота си и да си позволи да бъде щастлив, без да се чувства виновен за това. Може и да не съм права, разбира се, но съм склонна да си мисля, че мотивите му са най-вече егоистични. Самият той на няколко места признава, че не е най-примерният човек на света.

Кого заподозря ти? Защо?
С риск да прозвуча ужасяващо отегчително нямах никакви подозрения. Не защото романът не е увлекателен или няма съспенс, който да те кара да отгръщаш страниците с вълнение. Въпреки че не е най-напрегнатото четиво, със сигурност ми беше любопитно кой е извършителят. Нарочно се въздържах от всякакви предположения, защото усещането ми беше, че не това е най-важното в историята, че разказвачът не иска да наблегне на загадката. А и на мен самата като читател винаги ми е било най-интересно не защо, а как – в случая как се стича животът на засегнатите след инцидента. И в това отношение Уолш успя да ме спечели.

Има още

Share Button